Императрица Сиси
- Автор: Шустер Габи
- Язык: болгарский
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Императрица Сиси». Краткое содержание книги:
– Нима ще го позволиш? – ококорих се от изненада аз. Дори не посмях да попитам какво е мнението на ерцхерцогинята за подобни планове.
– Ако ме обикнеш отново и престанеш да ме наказваш с мълчанието си.
Молбата му ме трогна. Какво можех да сторя, освен да му увисна на шията от благодарност? Изпълних се с нови надежди. Щом Франц Йозеф беше в състояние да надвие собствения си нрав, значи ме обичаше!
При пристигането ми във Венеция бях посрещната от цели трима ерцхерцози от Хабсбургския род. По заповед на императора те положиха трогателни грижи да бъда настанена добре и да живея в приятни условия. Венецианците обаче явно вече не си спомняха за възторга, с който ме бяха посрещнали някога. Трябваше ми време, докато разбера причината. Неочакваната отзивчивост на императора всъщност имаше малко общо със загрижеността му за здравето ми, но много – с политическите потребности.
След италианските походи империята бе загубила Ломбардия и очевидно повсеместно се шушукаше дали Франц Йозеф възнамерява да размени, или даже да продаде последния си италиански бастион – Венеция. Присъствието на императрицата даваше явен знак, че монархията се дистанцира от подобни предположения. Щом се бях установила във Венеция, значи тази провинция едва ли щеше да смени собственика си.
Съзнанието, че за пореден път ме използват като пионка, ме нарани още по-силно, тъй като свързвах толкова надежди със завръщането си. Защо Франц Йозеф не ми каза истината? Какво му пречеше да ме помоли открито за помощ? На драго сърце бих го подкрепила. Или ме смяташе за глупава, нищо неподозираща гъска, сервирана на враждебно настроените италианци, за да обезоръжи евентуалните бунтари с незнанието и миловидността си?
Все пак последните седмици ме бяха научили на това-онова. Този път запазих разочарованието за себе си. Противопоставих се мълчаливо на злоупотребата с личността ми. Ограничих до минимум публичните си появи. И без това влажният въздух на разположения в лагуна град и досадната мъгла не предразполагаха към дълги разходки.
Въпреки всичко мрачният ноември донесе светъл лъч в нерадостното ми съществуване: децата пристигнаха със свитата си във Венеция.
За кой ли път всичко се направляваше от неодобрително намусената, строга графиня Естерхази. Очевидно ерцхерцогинята я бе инструктирала най-подробно, тъй че тя имаше нахалството да дава заповеди относно настаняването и дневния режим на децата ми – заповеди, които коренно противоречаха на моите разбирания.
Но ние вече не се намирахме във Виена! Привиках дамата и пределно ясно й заявих, че надвишава правомощията си.
– Имайте предвид, Ваше Императорско Височество, че аз следвам стриктно указанията на императорската майка – подлизурски отвърна тя, ала очите й святкаха враждебно.
– Аз съм майката на бъдещия император и вие ще изпълнявате моите заповеди, графиньо! – заявих й с целия авторитет, на който бях способна, и с почуда констатирах как се стъписа и преклони главица.
След това Естерхази избягваше директните конфликти, но тихомълком сееше размирици. Толкова ми омръзна, че поставих ултиматум на Франц Йозеф да уволни дамата от поста й. Още от първия си ден във Виена страдах под нейната опека и досадното й присъствие ми беше дошло до гуша.
Нещата се проточиха – чак през март следващата година тя отпътува и най-сетне отстъпи мястото си на новата ми главна придворна дама. На служба при мен застъпи Пола Белгард, по мъж графиня Кьонигсег, а същевременно съпругът й получи поста главен управител при императрицата. Най-после можех да се посветя на децата си без намесата на Виена!
Дали ще ме помислите за лоша майка, ако кажа, че Рудолф ми беше оживял на сърцето повече от Гизела? Тя до такава степен беше дете на баба си, че обичта ми бе примесена с голяма доза съжаление, а това не беше добре и за двете ни. Още преди да е навършила шест години, дъщеря ми умееше да чете и беше толкова послушна и благопристойна, че ми ходеше по нервите – знам, несправедлива съм. Гизела не беше истинско дете, тя беше една малка ерцхерцогиня. Сравнявах я с моите братя и сестри, каквито ги помнех, когато бяха на нейната възраст, и всеки път сравнението не беше в нейна полза. Беше „блудкава", както унищожително се изразяват виенчани. Така и не успях да намеря пътя към нейната тиха и спокойна същност.
Освен това не можех да я погледна, без да си спомня за горката София. За онова сладко ангелче, която така доверчиво се гушеше в обятията ми, докато сестра му се дърпаше мълчаливо и едва-едва разлепваше бледите си устни, когато трябваше да ми отговори.