Вълка от Уолстрийт
- Автор: Белфорт Джордан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вълка от Уолстрийт». Краткое содержание книги:
Но това било само началото. Когато Кени навършил петнайсет, майка му осъзнала, че той и приятелите му вече пушат друг вид цигари, наречени джойнтове. И мислите, че Гладис се е ядосала от този факт? Ни най-малко! Без да се поколебае и за миг, превърнала младия и обещаващ Ръбчо в дилър — осигурила му начален капитал, насърчавала го, създала му безопасно място, където да си упражнява занаята, и най-важно — покровителство, което й било специалността.
Защото приятелчетата на Кени били съвсем наясно на какво е способна Гладис Грийн. Доста били чували за нея. Но до насилие така и не се стигнало. Че кой шестнайсетгодишен младеж иска на прага на бащината му къща да се появи стокилограмова еврейска мама, за да си събира борчовете за дрога — особено ако мамата е облечена в лилав полиестерен костюм, лилави обувки четирийсет и втори номер с токчета и акрилни розови очила със стъкла колкото автомобилни тасове.
Но Гладис тепърва щяла да се развихря. Защото марихуаната можеш да я обичаш или да я мразиш, но тя си остава най-сигурният портал към по-сериозните наркотици, особено сред тийнейджърите. В този ред на мисли Кени и Гладис скоро проумели, че в тийнейджърския пазар на дрога на Лонг Айлънд зее още една ниша. А шестващата навсякъде боливийска пудра, наречена кокаин, предлагала такъв голям марж на печалбата, че пламенните капиталисти от рода на Гладис и Ръбчо направо не можели да й устоят. Този път обаче си намерили съдружник — Виктор Уонг, приятелят на Ръбчо от детинство.
Виктор беше странна птица — най-огромният китаец на земята. Имаше глава като на гигантска панда, два процепа за очи и гръден кош колкото Великата китайска стена. Направо близнак на Оджоб — наемният убиец от филма за Джеймс Бонд „Голдфингър“, който може да ти отреже главата от двеста крачки с бомбето си със стоманен ръб по периферията.
Виктор беше китаец по рождение и евреин по възпитание, отраснал сред най-свирепите млади еврейчета на цял Лонг Айлънд, в градовете Джерико и Сьосет. Въпросните две гета на еврейската средна класа се явяваха нещо като люпилня за моите първи стотина стратънци, повечето от които бяха и бивши клиенти на наркодилърите Кени и Виктор.
И подобно на останалите недоучили мечтатели от Лонг Айлънд, Виктор също се оказа мой служител, макар и не в „Стратън Оукмънт“, а като главен изпълнителен директор на сателитното ми акционерно дружество „Джудикейт“. А офисите на „Джудикейт“ се помещаваха в приземния етаж — буквално на една ръка разстояние от ударния отряд на насдачките от паркинга. Самата компания се занимаваше с т.нар. постигане на извънсъдебни споразумения — префърцунено описание за използването на пенсионирани съдии в ролята на арбитри в граждански спорове между застрахователните компании и адвокатите на ищците.
След толкова години компанията продължаваше едва да крета — още един класически пример за бизнес, който на теория звучи страхотно, но е абсолютно неприложим в реалния свят. Уолстрийт беше задръстена от този тип концептуални компании. И комай до една бяха създадени от хора като мен, занимаващи се с ниско капитализирани рискови акции.
Както и да е, бавното отмиране на „Джудикейт“ направо измъчваше Виктор, макар в действителност вината да не беше негова. Самият бизнес беше централно сбъркан и никой не можеше да успее в него, поне в някаква степен. Но бидейки китаец, Виктор, както и повечето му събратя, ако му се наложеше да избира между това да „изгуби лице“ или да си отреже топките и да си ги изяде, с удоволствие би хванал ножицата и би започнал да кълца по чатала си. В случая обаче не ставаше въпрос за избор. Виктор вече бе „изгубил лице“ и проблемът продължаваше да стои пред мен. А с постоянното му напомняне Ръбчо само ми лазеше по нервите.
Та именно по тази причина ни най-малко не се изненадах от встъпителните думи на Ръбчо:
— Има ли начин по-късно днес да седнем с Виктор и да се опитаме да оправим нещата?
Имитирайки безразличие, отвърнах:
— Кое по-точно да оправим, Кени?
— Стига, де — подкани ме той. — Да обсъдим с Виктор бъдещата му собствена фирма. Той настоява да получи благословията ти и само за това ме врънка!
— Кое по-точно иска: благословията ми, или парите ми?