Вълка от Уолстрийт
- Автор: Белфорт Джордан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вълка от Уолстрийт». Краткое содержание книги:
— И двете — отвърна Ръбчо и добави: — И двете му трябват.
— Аха — отвърнах невпечатлено. — А ако не му ги дам?
Ръбчо пусна тежка ръбеста въздишка.
— Какво толкова имаш против Виктор? Той поне хиляда пъти ти се е заклел във вярност. И пак би го направил — тук, пред трима ни. Казвам ти: след тебе Виктор е най-печеният пич, когото познавам. Цяло състояние ще направим покрай него. Кълна ти се! Вече дори е намерил брокерска къща, която може да купи за без пари. Казва се „Дюк Сикюритийз“. Няма да е лошо да му дадеш парите. Трябва му не повече от половин милион — не повече.
Поклатих глава с отвращение.
— Не ме кандърдисвай напразно, Кени. Пък и не е сега моментът да обсъждаме бъдещето на „Дюк Сикюритийз“. Това пред нас е не по-малко важно, нали? — и посочих към предната част на борсовата зала, където група асистентки устройваха импровизирана бръснарница.
Кени килна глава настрани и огледа объркано бръснарницата, но нищо не каза. Поех дълбоко въздух и го изпуснах бавно:
— Виж какво, има някои неща около Виктор, които ме притесняват. И едва ли ти казвам нещо ново, освен ако през последните пет години главата ти не е била завряна в задника ти! — Тихичко се изсмях. — Ти комай не вдяваш, Кени. Не усещаш ли, че с всичките си сценарии и планове Виктор сам ще се вкара в гроба. А това, дето бил „изгубил лице“ — изобщо нямам нито време, нито желание за подобни щуротии. Кълна се в шибания Господ! И вземи най-сетне да набиеш следното в тъпата си глава: Виктор — никога — няма — да — е — лоялен. Никога! Нито към теб, нито към мен, нито към себе си. Би отрязал собствения си нос на инат на китайското си лице, ако смята, че това ще му помогне да спечели въображаемата война, която води със самия себе си. Вдяваш ли? — Изхилих се цинично. После млъкнах за миг и смекчих тона: — Слушай, Кени, знаеш колко много те обичам. И колко много те уважавам. — Едва не се разсмях на глас при последното. — Единствено заради това ще седна с Виктор и ще се опитам да го утеша. Но искам да си наясно, че не го правя заради шибания Виктор Уонг, когото ненавиждам. Правя го заради Кени Грийн, когото обичам. Но има и друга причина, поради която не може точно сега да напусне „Джудикейт“. Поне засега. Разчитам на теб да го убедиш да остане, докато оправя някои неща.
Ръбчо кимна с разбиране.
— Няма проблем — рече щастливо. — Виктор ме слуша. Но ако знаеш само как…
И Ръбчо пак поде обичайните си безсмислици, но аз моментално изключих. Погледът му ми стигна да схвана, че въобще не е вдянал за какво говоря. Защото именно аз имах какво да губя, а не Виктор, ако „Джудикейт“ фалираше. Аз бях най-големият акционер — с малко повече от три милиона акции, докато Виктор държеше само опции върху акции, които не струваха нищо при сегашната им цена от два долара. Аз обаче притежавах акции на стойност шест милиона, макар и това да не бе истинската им стойност: компанията се представяше толкова незадоволително, че за да ги продам някому, щеше да се наложи да сваля цената им до няколко цента.
Освен, разбира се, ако нямах зад гърба си цяла армия стратънци.
Но и в тази изходна стратегия съществуваше засечка, а именно, че моите акции все още не бяха готови за продан. Бях закупил дяловете си директно от „Джудикейт“ и според Правило 144 на СЕК нямах право да ги продавам преди да си изминали две години. До изтичането на този срок оставаше само един месец, тъй че се налагаше Виктор да задържи положението още съвсем малко. Но тази привидно проста задача явно щеше да се окаже далеч по-трудна, отколкото очаквах. Парите изтичаха от компанията по-бързо, отколкото кръвта на хемофилик сред бодливи рози.
И понеже към момента опциите на Виктор бяха без никаква стойност, единствената му компенсация беше годишната му заплата от сто хиляди — незначителна сума в сравнение с доходите на връстниците му на горния етаж. А за разлика от Ръбчо, Виктор хич не беше глупав. Съвсем ясно му беше, че ще се възползвам от силата на борсовата зала, за да продам акциите си веднага, щом придобиех правото да го сторя, което щеше да го сведе до положението да е шеф на акционерно дружество без каквато и да била стойност.
Той на няколко пъти ми беше намеквал за тия си притеснения посредством Ръбчо, когото разиграваше като марионетка още от прогимназията. А и аз неколкократно бях обяснявал на Виктор, че няма да го изоставя, че ще го държа под крилото си независимо от обстоятелствата, дори ако се наложеше да изкарва парите си като моя миша дупка.
Но вярата на Покварения китаец в думите ми траеше не повече от няколко часа. Сякаш думите ми влизаха през едното му ухо и излизаха през другото. Просто копелето си беше параноик. Какво друго да очакваш от огромен китаец, израснал сред дивото племе на свирепи евреи, освен тежък комплекс за малоценност, в резултат на който ненавиждаше всички свирепи евреи и най-вече мен — най-свирепия. Досега все пак успявах да го надхитря и надлъжа.