Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Далече напред, двойните врати на крепостта Саран се отвориха. Офицер от стражата отдаде чест на Генист, който кимна в отговор. Влязоха вътре. Дворът бе пуст. Ниска, широка каменна кула на три етажа се облягаше на северната палисада на укреплението. Слава на Господарката за това, помисли си Генист. Пред кулата чакаше делегация.

— Дай сигнал за сбор — заповяда Генист и пришпори коня си напред. За негово раздразнение, Мос го последва.

— Не виждам Юмрук Дарлат.

Зад тях конниците се строиха в редици в празния двор.

— Никога не съм я срещал.

Вместо от Юмрук Дарлат Генист щеше да получи тържественото си назначение от сбирщина дрипави офицери, облечени в избелели туники.

Това не можеше да е сериозно! Да, Саран беше просто крепост, но началникът тук беше предполагаемият малазанският военен управник на целите равнини Сети! Страна, голяма колкото Дал Хон на юг. Да не би това да беше някаква преднамерена обида?

Генист дръпна юздите пред събраните офицери, разгледа ги един по един и се опита да отгатне кой е начело. Не успя. Не видя никакви отличителни знаци или емблеми. Нищо, което да отличава някой от останалите. Всички изглеждаха еднакво — с обветрени и обгорени от слънцето лица и износени доспехи. Ветерани до последния човек. Защо бяха тук, по средата на нищото? Може би наскоро ги бяха изпратили от Седемте града? Както може би бе станало и с Мос, както предполагаха някои от щаба му? Проклети да са за това, че го зяпат така! Как смеят?

— Кой е начело тук? Къде е Юмрук Дарлат?

— Юмрук Дарлат е неразположена — отвърна най-старият от мъжете, застанал най-отляво.

Който и да бе този мъж, прекарал бе много години тежка служба. Късо подстриганата му коса стърчеше във всички посоки. Може би изгаряне. Беше избеляла и прошарена. Очите му бяха тънки цепки на набръчканото обветрено лице. На гърба му имаше черен, извит сетски лък.

— А ти кой си?

— Казвам се Ток. Ток-старши.

След миг мълчание Генист избухна в смях.

— Шегуваш се, нали? Не самият Ток-старши, предполагам?

— Знам само един.

Генист погледна към другите офицери — нито един от тях не се смееше. Всъщност нито един не се усмихваше дори. Внезапно и Мос надяна най-сериозното си изражение.

— Но това е невероятно, нечувано. Мислех си… всички смятахме… че си мъртъв.

— Добре.

Мъжът пристъпи напред и погали врата на жребеца на Генист.

— Юмрук Генист Урдрел, може ли да ползвам коня ви за малко?

Генист зяпна мъжа.

— Моля? Какво искаш? Защо?

Капитан Мос бързо скочи от коня си.

— Вземете моя, господине.

Ток се обърна към него.

— Името ти, войнико?

— Мос. Капитан Мос.

— Е, благодаря ти, капитан Мос, за това, че ми отстъпваш коня си.

Ток-старши скочи на седлото, кимна на събраните офицери и се насочи към строените кавалеристи.

Двама офицери се приближиха и издърпаха юздите от ръцете на Генист. Юмрукът посегна към меча си.

— Не бих правил това на твое място — прошепна Мос. — Превъзхождат ни числено.

Генист го изгледа злобно.

— Аз имам две хиляди…

— Така ли? Ще видим.

— Какво имаш предвид, в името на брадата на Беру?

Мос кимна към конниците зад Генист и той се обърна.

Ток-старши яздеше напред-назад пред строените малазанци.

— Има ли ветерани сред вас? — извика той с глас, който лесно достигна до Генист. — Има ли ветерани от походите? Сержанти? Знаменосци? Познавате ли ме? Знаете ли кой съм? Кой съм аз? Кажете ми!

Генист чу отговори, но не можа да различи отделните думи. Сред тълпата се понесе развълнувано мърморене.

— Познавате ли ме? — изкрещя Ток. — Бях начело на крило под прякото командване на Дасем при Валан, когато превзехме Тали! Бях в Ном Пърдж! Привлякох сетите към Империята!

Кръвта на Генист изстина и той започна сериозно да се замисля да не би този мъж наистина да бе Ток, а не някакъв хитър разбойник, който опитва да се възползва от името. Дъхът на Гуглата! Ток-старши, най-великият кавалерийски командир, който Империята бе имала! В името на Бездната, преди него не бе имало имперска кавалерия. Думите му смразиха кръвта в жилите на Генист. Спомни си кой беше водил преговорите със сетските племена и след кого бяха тръгнали хилядите сетски копиеносци, минавайки през целия Кюон и стигайки чак до Фалар. Генист се обърна към портите на крепостта и предусети какво ще види там. Петима старейшини, яхнали жребците си, го наблюдаваха. С бели кожи на раменете, с копия, от които висяха муски от бяла вълна.

Подземни Богове! Какво ще става тук?

От редиците се надигна вик, който се издигна до скандиране.

— Ток-старши! Ток-старши!

Остриетата изсвистяха от ножниците и се издигнаха за почест към небето.

Ток-старши!

Дори Мос, който стоеше до коня на Генист и галеше долната си устна с палец, започна да приглася тихо:

— Ток-старши…