Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

— Да… госпожо ефрейтор.

— Изплюй го.

— О, Сръчна…

— Госпожо ефрейтор!

— Дадох си последните…

— Не ми пука за какво си прахосваш надницата, Наит. Наряд си.

— Така е — обади се сержант Тенекеджията.

Наит се нацупи, но се наведе напред и избута снопчето листа с език. То се приземи на сивите летви на кея и опръска ботушите на Сръчната с червена слюнка.

— Гуглата да те отнесе дано!

Наит избърса устата си с ръкав.

— Извинявай… госпожо ефрейтор.

Сръчната се протегна, за да измъкне плитката кестенява коса, затисната под люспестата й ризница. След това кимна към барачката и рече:

— Ще говоря с теб по-късно, войнико.

Когато му обърна гръб, Наит й изпрати въздушна целувка.

— Както казах, войнико — рече сержантът му, — вредно е за здравето.

— Не ме е страх от нея.

— А трябва.

Наит се наведе, взе влажното снопче и го пъхна обратно в устата си. Ха! Можеше да се справи с нея. Нищо чудно тя да бе чакала точно това — да й покаже кой е началството. Наит отново се усмихна. След това се намръщи объркано. Проклятие, какво беше това? Надвеси се над ръба на кея. Малки, прилични на листа подложки се носеха по вълните. В някои имаше медни монети, в други усукани панделки, а в трети ориз, плодове или свещи, някои от които все още горяха. Те се издигаха и спускаха с вълните като някаква флотилия. Още дарове от членовете на онзи проклет култ към морския бог. Доста такива дарове виждаше напоследък. Наит се изплю във водата и преобърна няколко подложки. Ха! Глупави суеверия на страхливи хора. Разбирам да бяхме в някоя забутана провинция в Нап или Джени, но тук, в Унта? — помисли си той. А уж хората тука били по-засукани. Той поклати глава. Накъде отиваше светът?