Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Смрачаваше се. Ниският, заоблачен хоризонт на запад стана розово-оранжев. Морето се успокои, браздите между вълните станаха по-плитки, а вятърът стихна. Сокол и Скитник — далечно петно на север — постепенно измениха курса си и се насочиха на юг. Въпреки вятъра, който пронизваше гърба на Кайл с ледени ножове, той остана на палубата. Мисълта за вонящата, тясна каюта обръщаше стомаха му. Погледна към кърмата. Блясъкът на лула издаде присъствието на Изгърбения, омотал се в дебело одеяло. Кайл се хвана за едно въже и тръгна към кърмата, без да го пуска. Застана до ветерана.

Изгърбения разглеждаше лулата си. Натъпка чашката с палец и отново я захапа.

— Можеш да се отпуснеш, момче. Давай го по-спокойно. Вече си у дома.

— У дома?

— Разбира се! Вече си гвардеец, синко.

— Така ли?

— Да. Нали аз те заклех.

— Ами ти? Къде е твоят дом?

Нетърпеливо изсумтяване.

— Домът на един войник е неговата рота, момче. Вече трябваше да си научил това. Разбира се, винаги ще има сладки спомени и копнежи по местата, където сме били, но какво става с нас, когато се върнем там, а? — Старият сапьор не изчака отговора му. — Научаваме нещо, което не искаме да знаем — че тези места вече не са наш дом. Че никой там не ни познава. Че не си намираме място и че никой не ни разбира. И след време осъзнаваш, че си направил грешка. Не можеш да се върнеш. Никога.

Сапьорът въздъхна и се загърна по-плътно с конския чул.

— Не. Тези от нас, които стават войници, имат друг дом — Гвардията, бригадата, ротата и тъй нататък. Това е истинският ни дом. Има хора, които ще се изсмеят на това, което казвам, и ще ме нарекат сантиментален. Ще кажат, че и преди са чували такива думи — но това не променя факта, че това е истината за нас, нали?