Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Докато Слюдения говореше, Кайл погледна картата, която символизираше Краля на Дома на Оковите. Като всички карти от този Дом, тя бе от неодялано дърво. Върху нея някой, може би самият Слюден, бе издълбал кресло с висока облегалка. Трон. След като бе изсъхнало, дървото се бе свило и сцепило от горе до долу, като цепката минаваше през солидния, висок стол. Сравнени с красиво украсените и изрисувани карти от колодата, тези допълнения изглеждаха направо нелепи. Но Кайл не можеше да отрече, че в тази непохватна, любителска резба има нещо заплашително. Сцепеното дърво беше кървавочервено под повърхността и създаваше впечатлението, че по трона се стича кръв. Незнайно защо Кайл си помисли, че щеше да се чувства много по-добре, ако на трона седеше някой; така поне щеше да си мисли, че знае къде е неговият владетел. Светлината от люшкащия се фенер караше резбата да трепти и да се променя. Грапавата повърхност на картата напомняше на Кайл за полетата от дюни, които понякога се образуваха в степите. Тронът вече изглеждаше по-близо, сякаш се бе уголемил. Сякаш настъпваше към него.

Изведнъж отнякъде се появи ръка, която обърна картата. Кайл отлепи очи от нея и се намери срещу лицето на Слюдения, което блестеше от пот. Кайл усети пот по собствените си гръб и ръце. Чувстваше се странно замаян.

— Не бива да почваме така — рече Слюдения. Гласът му бе тих, но напрегнат. Той сякаш искаше да каже още нещо, но вместо това събра картите и ги погледна. — По-добре да опитаме по-късно.

Ръцете на гвардееца трепереха, докато прибираше картите.

Кайл отиде до койката си, грабна меча и зяпна стичащите се по лепкавото дърво капки влага. Издърпа острието от дървено-кожената ножница и докосна вдълбаните в желязото знаци. Дълбочината им винаги го изненадваше. Бяха изписани така, сякаш каленото острие беше от восък. Кайл отправи кратка молитва към Краля на Вятъра и се опита да повярва, че той е някъде наблизо и го наблюдава. Беше ли възможно този магус или Асцендент да е бил той? Не. Това звучеше нелепо. С всеки изминал месец Кайл осъзнаваше колко наивна и невъзможна беше клетвата, която бе положил над желязото на острието си — по някакъв начин да отмъсти за това, което се бе случило на върха на онзи остър каменен пръст.

Тази нощ той се опита да сънува женска ръка и фонтан, от който бликаше най-сладката вода, която някога бе вкусвал. Не си спомни дали успя.