Тайната на забранената книга [bg]

Момчетата-носорози не ни оставиха при вратата, а ни ескортираха чак до „Поршето“ и изчакаха да влезем вътре. Все още стояха при приятелчето си вале, когато ние потеглихме. Гледах ги в моето странично огледало, докато изчезнаха от поглед, после изпуснах огромна въздишка на облекчение. Това беше най-късащото нервите преживяване в моя живот, което надминаваше дори срещата ми с противното Многоусто нещо.

— Кажи ми, че не трябва да се връщаме отново там! — казах на Баронс, бършейки потните си ръце в полата.

— Но трябва, госпожице Лейн. Нямахме възможност да покрием района. Ще трябва да се върнем след ден или два за цялостен оглед.

— Няма нищо в района — казах му.

Той ме погледна.

— Не може да знаеш това. Имението на Малусѐ покрива стотици акри21.

Въздъхнах. Не се съмнявах, че ако зависеше от Баронс, щеше да ме преведе през всеки проклет сантиметър от него, напред и назад. Собствената му неуморна психика беше като четка за обиране на полепнал по дрехите мъх.

— Няма нищо в района, Баронс — повторих аз.

— Повтарям, госпожице Лейн, не може да го знаеш. Ти не усещаше фотокопията от Шинсар Дъб, докато не ги извадих от хранилището на три етажа под гаража и не ги донесох в книжарницата.

Примигнах.

— Има три етажа под гаража? Защо, по дяволите?

Баронс стисна челюсти, сякаш съжаляваше за признанието. Виждах, че няма да измъкна нищо повече от него по темата, затова натиснах на моята част. Нямаше да се върна в бърлогата на вампира нито утре, нито вдругиден, нито дори след седмица. Ако ме хванеха, щяха да ме убият, бях сигурна. Не бях съвсем дискретна.

— Не съм съгласна — казах. — Мисля, че Малусѐ би държал всичко, което цени, наблизо. Би искал да му е под ръка, за да го вади, когато поиска, и да му се наслаждава тайно, ако не друго.

Баронс ми хвърли страничен поглед.

— Вече стана експерт по Малусѐ?

— Не експерт, но мисля, че знам едно-две неща — казах защитно.

— И как ги научи, госпожице Дъга?

Беше такъв задник понякога! Пренебрегнах го, защото така следващата част щеше да стане още по-сладка. Почти си заслужаваше да изоставя козметичния пакет, който мама ми беше дала, четката, любимия розов лак за нокти и два шоколада на масата в бърлогата на вампира, само за да видя изражението на лицето на Баронс, когато отворих чантата, извадих емайлираната черна кутия, вдигнах я и я размахах към него.

— Защото това беше там — казах самодоволно. — Под ръка.

Баронс смени скоростта и натисна спирачките толкова рязко, че гумите изсвириха и накладките запушиха.

— Добре се справих. Хайде, кажи го, Баронс! — поощрих го. — Добре се справих, нали?

Не само че можех да усетя Шинсар Дъб, очевидно можех да усетя всички Обекти на силата на Фае — или ОС накратко, както скоро щях да ги наричам — и бях дяволски горда със себе си как спретнато бях задигнала първия от тях.