![В черно като полунощ [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/3/2/v-cherno-kato-polunoshch-bg-download.jpg)
В черно като полунощ [bg]
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #38
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Вузев“
- ISBN: 978-954-422-102-7
- Переводчик: Катя Анчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «В черно като полунощ [bg]». Краткое содержание книги:
— Храна ли ще ни дадат? — учуди се Тифани.
— Ами да, те са свестни типове, макар че виното, мене ако питаш, беше малко вкиснато последния път — обясни госпожица Пруст.
— Но ние сме в затвор!
— Не, драга моя, ние сме в полицейски участък. И макар че никой не го обявява на глас, ние сме заключени тук за наша собствена защита. Видиш ли, всички останали са заключени отвън. При все че понякога се държат тъпо, полицаите не са тъпи. Те знаят, че хората имат нужда от вещици, от някой неуниформен, който разбира разликата между доброто и лошото и кога доброто е лошо, а лошото — добро. Светът има нужда от хора, които вървят по ръба. Има нужда от хора, които могат да се справят с малките гафове и неудобства. С всички онези дребни проблемчета. Все пак почти всички сме хора. Почти през цялото време. И почти всяко пълнолуние капитан Ангуа идва при мен за цяр за отекли лапи.
Тя отново извади кутийката.
След малко Тифани се обади:
— От отекли лапи страдат кучетата.
— И върколаците — додаде госпожа Пруст.
— О, усетих аз, че има нещо странно в нея.
— Тя обаче се владее, шапка ѝ свалям. Живее с капитан Керът и не хапе никого… макар че, сега като се замисля, вероятно хапе капитан Керът, ама по-добре да забравим тая работа, сигурна съм, че си съгласна с мен. Понякога законното и редното не е едно и също нещо. И понякога си трябва вещица, за да открие разликата. А понякога и ченге, ако е ченге на място. Умните хора го знаят това. Глупавите — не. Проблемът е там, че глупавите хора могат да бъдат мнооого умни. И между другото, госпожичке, необузданите ти приятелчета избягаха.
— Да — каза Тифани, — знам.
— Що за срамота, при положение че обещаха на стражата предано да не се отделят от теб. — На госпожа Пруст очевидно ѝ се нравеше да поддържа репутация на гаднярка.
Тифани прочисти гърло.
— Е — поде тя, — предполагам, че Сите О’Бери би ти обяснил, че има моменти, в които обещанията трябва да се спазват, и такива, когато трябва да се нарушават, и си трябва Фигъл да открие разликата.
Госпожа Пруст се ухили до ушите.
— Направо можеш да минеш за градска, госпожице Тифани Сболки.
Ако ви трябва охрана за нещо, което няма нужда от охрана, вероятно защото никой с всичкия си не би желал да го открадне, ефрейтор Нобс от Градската стража е вашият човек — поради липса на по-добро описание и липса на твърди биологични доказателства за обратното. Ето че сега той стоеше сред мрачните и проскърцващи руини на „Кралската глава“, пъхнал в уста ужасна цигара, свита от всички вонящи цигарени фасове в нова хартийка, и смучеше с все сила чудовищния резултат, докато се появи нещо като дим.
Той така и не забеляза ръката, която повдигна шлема му, почти не усети изкусния удар по главата и със сигурност не почувства загрубелите пръсти, които поставиха шлема отново на главата му и наместиха отпуснатото му тяло на земята.
— Бива — рече Сите О’Бери с дрезгав шепот, оглеждайки почернелите греди. — Тъй, немаме бол време, ясно, тъй че…
— Бре, бре, знаех си я, дека че ви сгащя па туканка, мъненки смарангесници, стига да чекам доволно дълго — обади се глас в тъмното. — Баш как псе се връща към повръщнята си и тъпак към тъпнята си, тъй и злодеят се връща на местото на злодейството си.
Стражът, известен като Лудичкия Артър, запали клечка кибрит, което за фигъл си беше направо отлична факла. Нещо с размер на щит като за фигъл и значка като за полицай от човешката раса издрънча на пода пред него.
— Ей туй, тъпунгери ситни, иде да рече, дека не съм на дежурство, ясно? Полицай ли си, требва да носиш значка, нъл тъй? Саках сал да видим оти вие, вагабонтини, плямпате как си требе, кат мен, оти я не съм фигъл, да ви е ясно.
Фигълите извиха очи към Сите О’Бери, който сви рамене и попита:
— Епа за къв се имаш тогаз, бре, гяволе?
Лудичкия Артър прокара пръсти през косата си, от която не изпадна нищо.
— Я си знам от мама и тате, дека съм гном, кат них…
Той млъкна, понеже фигълите взеха да дюдюкат и да се превиват от смях, а това обикновено се провлачва.