Ноктите на Помирителя [bg]

Всички пасти бяха вече свършили и последните затворници, с изключение на Никарет и мен вече се бяха прибрали в килията с ниския таван. Взех си чаша от най-долния рафт на количката и я напълних. Кафето беше черно, горещо и силно и бе подсладено, както ми се стори, с мед от мащерка.

— Няма ли да го изпиеш? — попита ме старицата.

— Не, смятам да го занеса на Йонас. Мислиш ли, че ще имат нещо против, ако взема чашата.

— Съмнявам се — отвърна Никарет, но докато ми говореше, тя гледаше към войниците.

Те се бяха приближили и копията им лъщяха още по-силно. Двамата с Никарет побързахме да се приберем в подземието и вратата се затръшна зад нас.

Напомних й, че е дошла тук по свое желание и я попитах защо затворниците се хранят само с пасти и южняшко кафе.

— Нима не знаеш?

— Не. Може би Йонас знае.

— Това е така, защото този затвор, изобщо не е трябвало да бъде затвор. Много отдавна, мисля, че по времето, когато е царувал Имар, Самодържеца е имал обичая да съди тези, извършили престъпления на територията на Двореца на Сюзерена. Може би самодръжците са смятали, че като разглеждат тези случаи, ще имат готовност, ако срещу тях се готви заговор. Или може би са се надявали, че така ще намалят омразата и завистта на своите приближени. Важните случаи, или с други думи тежките престъпления, са се решавали бързо, но дребните нарушители са били изпращани тук, за да чакат…

Вратите, които само преди малко се бяха затворили, сега отново се разтвориха и вътре бе набутан дребничък, парцалив човек с редки зъби. Той се просна на земята, след това се изправи и отново се хвърли на пода, но този път в краката ми. Познах го — беше Хетор.

Също като нас с Йонас, и той бе обграден от затворници. Те го вдигнаха и започнаха да му задават въпроси. Никарет, скоро последвана от Ломър, успяха да ги отблъснат и накараха Хетор да се представи. Той стисна шапката си (напомняйки ми за сутринта, когато ме откри.

— Аз съм роб на моя господар, пътуващ от далечно разстояние, нагълтан с прах и два пъти изоставян. Това съм аз — Хетор. — Той ме гледаше със светлите си, налудничави очи като на някой от плешивите плъхове на Благородната Лелия. Тези плъхове тичат в кръг и хапят опашките си, когато им плеснеш с ръце.

Бях толкова отвратен от него и толкова загрижен за състоянието на Йонас, че веднага тръгнах към нишата, в която бяхме спали. Образът на треперещ, сивкав плъх (все още жив в съзнанието ми — част от спомените на мъртвата Текла) изчезна като рибката на Домнина.

— Какво се е случило? — попита разтревожен, но със строг глас Йонас.

— Измъчват ме разни мисли.

— Това е твърде лошо за един инквизитор, но компанията ти ми е приятна.

Пъхнах лепкавите пасти в ръцете му и сложих чашата с кафе до него.

— Градско кафе, без никакъв пипер. Нали така го обичаш?