Ноктите на Помирителя [bg]

— Вдигни ме и аз ще го направя.

Тя изтича при нас. Хванах я през кръста и с лекота я вдигнах над главата си. За секунда малките й ръце изпробваха една от квадратните плоскости над нея. След това тя започна бавно да се отмества и върху мен се посипа прах. През отвора видях мрежа от тънки метални пръчки, а отгоре над тях сводест таван с корнизи и избелели фрески с облаци и птици. Ръцете на детето не издържаха и плоскостта отново се затвори, закривайки гледката и вдигайки още повече прах.

Свалих момиченцето на земята и се обърнах към Йонас.

— Ти беше прав. Над този таван има друг и той е на помещение много по-малко от това. Но все пак как разбра?

— Ами, нали говорих вчера с разни хора. — Той вдигна ръце, и металната, и истинската, и потри лице. — Слушай, отпрати това дете.

Казах на момиченцето да отиде при майка си, но съм сигурен, че то прекоси само половината подземие и се скри зад някои от близките паравани, за да ни слуша.

— Струва ми се, че започвам да се събуждам — каза Йонас. — Мисля, че вчера ти споменах, че полудявам. Днес смятам, че става точно обратното. Започвам да осъзнавам нещата и това е най-лошото от всичко. — Той отпусна рязко главата си на стената и ми заприлича на трупа, който бях видял някога, опрян на едно дърво. — Преди четях много, на борда на кораба имам предвид. Веднъж прочетох една историческа книга. Предполагам, че не си чувал за нея. Толкова хилядолетия са изминали оттогава.

— Сигурно не я знам — отговорих аз.

— Толкова по-различно е било от сега, но и толкова са си приличали нещата. Странни навици, обичаи и обноски… Също и разни странни институции. Поисках от кораба повече информация и получих нова книга.

Йонас обилно се потеше, предполагам, защото мислеше усилено. Използвах квадратното парче плат, с което лъсках меча си, за да попия челото му.

— Наследствени управници, наследствени подчинени и какви ли не други касти. Улани с дълги, побелели мустаци. — За миг се мерна широката му усмивка. — Белият рицар се е справял много трудно, балансирал е така, както го е съветвал кодексът на краля.

В далечния край на стаята започна някакво раздвижване. Затворниците, които досега спяха, се надигаха, говореха си тихо и на малки групи тръгваха към вратата. Йонас предположи, че аз също ще тръгна и ме спря, хващайки ме за рамото със слабата си, почти женствена здрава ръка.

— Севериън, нищо все още не е започнало. — Имаше някаква странна напрегнатост в гласа му. — Кралят е бил избиран на Маршфийлд. Графовете са били назначавани от краля. Тази епоха и била наричана „тъмна“. Баронът е бил единственият свободен човек в Ломбардия.

Малкото момиченце изникна изневиделица и ни извика:

— Дават храна! Няма ли да дойдете?

Аз се изправих и се обърнах към Йонас.

— Отивам да взема нещо и за двама ни. Ако хапнеш, може би ще се почувстваш по-добре.