Цитаделата на аутарха [bg]

Когато ме спираха на отиване към Последния дом, не бях сигурен, че войниците, които ме разпитваха, могат да четат. Всички гледаха мъдро пергамента, но може би не различаваха нищо повече от печата на ордена и равния и енергичен, макар и малко ексцентричен почерк на Манеа. Уланът несъмнено бе грамотен. Виждах как погледът му пробягва по редовете и дори забелязах как спира за миг върху израза „почетно погребение“.

Сгъна внимателно пергамента, но го задържа.

— Значи си слуга на Пелерините?

— Да, имам тази чест.

— Значи си се молел. А аз като те видях, реших, че си говориш сам. Не си падам по разни религиозни глупости. Знамето на ксенагията е близко, ръката на Самодържеца — далеч. Повече светини и тайнства не ми трябват. Чувал съм обаче, че те са добри жени.

Кимнах.

— Вярвам, че не е само това. Но наистина са добри.

— И са те пратили със задача. Преди колко дни?

— Преди три.

— И сега се връщаш в лазарета при Медиа Парс?

Отново кимнах.

— Надявам се да стигна дотам преди мръкване.

Той поклати глава.

— Няма да успееш. Но да не ти пука, такъв съвет ще ти дам.

Той ми подаде пергамента.

— С мен пътуваше още един човек, но бяхме разделени. Дали не си го виждал? — Описах му учителя Аш.

Уланът поклати глава.

— Не. Но ако го видя, ще му кажа по кой път си тръгнал. А сега мога ли да те попитам нещо? Съвсем лично е и ако искаш, спокойно можеш да ми кажеш да си гледам работата.

— Стига да мога, ще ти отговоря.

— Какво ще правиш, след като напуснеш Пелерините?

Това донякъде ме изненада.

— Засега не съм и помислял да ги напускам. Някой ден — може би.

— Е, имай предвид леката кавалерия. Изглеждаш ми оправен човек, а за такива място винаги ще се намери. Ще живееш два пъти по-кратко в сравнение с пехотата, но затова пък и два пъти по-весело.

Той препусна, а аз останах да се мая над думите му. Не се съмнявах, че съвсем сериозно ми бе казал, че ще ми се наложи да спя на пътя. Но тази сериозност само ме накара да закрача по-бързо. Надарен съм с дълги крака и когато се наложи, мога да ходя толкова бързо, колкото биха се движели други мъже, ако подтичваха. Така че наблегнах на крачката, изхвърляйки всички мисли за учителя Аш и собственото си изпълнено с перипетии минало. Може би по някакъв неуловим начин учителят Аш продължаваше да ме следва, а може би не. Както и да е, повече не го усещах.

Ърт още не бе извърнал лице от слънцето, когато излязох на тесния път, по който само малко преди седмица вървяхме с мъртвия войник. По пътя все още имаше кръв — при това много повече, отколкото по-рано. От думите на улана се бях опасявал, че Пелерините са били обвинени в някакво престъпление. Сега пък бях почти сигурен, че в лазарета е имало голям наплив ранени и уланът бе решил, че заслужавам една нощ почивка, преди да започна да се грижа за тях. При тази мисъл се почувствах по-добре. По-големият брой ранени ми даваше възможност да покажа лечителските си умения много по-убедително, така че Манеа да се съгласи, когато й предложа да се продам на ордена. Стига да успеех да скалъпя някаква история за провала си в Последния дом.