Деца от кръв и кости [bg]

Страните ми се зачервяват и аз осъзнавам колко далече от двореца съм стигнала. Въпреки че не е против закона членовете на кралския род и косиданите да общуват, както е за маговете и косиданите, майка ми би накарала да пратят Тзеин в затвора само заради това, което току-що бе направил.

Премествам се, за да отдалеча колкото може повече пламналите си страни от голата кожа на Тзеин. Но докато се придвижвам, пръстът ми се удря в нещо гладко и кухо.

Обръщам се и се озовавам лице в лице с пукнат череп.

— Небеса! — извиквам аз.

Започвам да пълзя назад и кожата на тила ми настръхва. Зели скача на крака и разтваря жезъла си, веднага готова да се бие.

— Какво има? — пита тя.

Посочвам пукнатия череп, който лежи върху купчина счупени кости. Дупка над очите му говори за насилствена смърт.

— Дали е бил някой катерач? — питам аз. — Някой, който не е успял да стигне?

— Не — отговаря със странна увереност Зели. — Не е това.

Тя накланя глава и се навежда, за да погледне по-добре. През въздуха преминава хлад. Зели протяга ръка към пукнатия череп.

Пръстите й едва го докосват, когато…

Ахвам, защото знойната жега на джунглата около нас внезапно се превръща в леден студ. Студът хапе кожата ми и стига чак до костите. Но тази ледена вихрушка продължава само миг. Така бързо както е дошла, тя изчезва, оставяйки ни озадачени на планинския склон.

— Ух! — изхриптява Зели, сякаш се е върнала към живота.

Тя стиска бромелиите толкова силно, че откъсва цветове от стъблата.

— Какво беше това, в името на боговете? — пита Тзеин.

Зели поклаща глава, а с всеки изминал миг очите й се разширяват все повече и повече.

— Усетих го. Беше духът му… животът му!

Магия! — осъзнавам аз. Колкото и пъти да ги виждам, тези прояви няма да спрат да ме удивяват. Макар че предупрежденията на баща ни за магията от детските ми години изплуват в ума ми, сърцето ми се изпълва със страхопочитание.

— Хайде! — втурва се напред Зели, забързвайки по следващия склон. — Това беше по-силно от каквото и да било, което някога съм усещала. Храмът сигурно е наблизо!

Тръгвам след нея, забравила страха в желанието си да се добера до последната площадка. Когато се издърпвам горе, не мога да повярвам на очите си. Кандомбле!

Наистина е тук.

Покрити с мъх тухли са натрупани в планини от отломки, осеяли цялото плато. Разруха е обхванала някогашните храмове и светилища. За разлика от планините и джунглата долу, тук не свирят щурци, не крякат птици, не пеят комари. Единствените признаци, че някога е съществувал живот, са разбити черепи, пръснати по земята.

Зели спира пред един череп и свива вежди, въпреки че не се случва нищо.

— Какво има? — питам аз.

— Духът му… — Тя се навежда. — Издига се.

— Къде се издига? — Отстъпвам назад, препъвайки се в купчина отломки.

Нова студена вълна ме изпълва със страх, но не мога да разбера дали е истински, или само в главата ми.

— Не знам — казва Зели и потърква тила си. — Нещо в храма засилва моето аше. И усещам магията си.

Преди да успея да задам нов въпрос, Зели се навежда и докосва още един череп.

Ръката ми полита към гърдите. Този път около нея се втурва не леден студ, а образ, обагрен в злато. Издигат се великолепни храмове и кули, зашеметяващи сгради, украсени с елегантни водопади. Тъмнокожи мъже, жени и деца във фини кожени роби се разхождат наоколо, а по кожата им са изрисувани красиви линии и символи в изящни бели извивки.

Въпреки че видението трае само един миг, образът на тучни градини остава в ума ми, докато гледам изпочупените отломки пред мен. Кандомбле е бил бляскав.

Сега е само въздух.

— Какво се е случило тук? — обръщам се към Зели, макар да се страхувам, че вече знам отговора.

Баща ми бе унищожил красотата на магията в моя живот. Защо да не направи същото и в целия свят?

Чакам Зели да отговори, но тя мълчи. С всяка изминала секунда лицето й става все по-сурово — вижда още нещо, нещо, което аз не мога да видя.

Мека бледолилава светлина започва да свети от пръстите й, появявайки се, докато тя за първи път изследва силата си. Гледам я и любопитството ми нараства. Какво друго може да види? Въпреки че при мисълта за магията пулсът ми се ускорява, част от мен иска и аз да мога да изпитам прилива й поне веднъж. Дъгата, която се появи в ръцете на Бинта, изпълва ума ми, докато не чувам Тзеин да вика.

— Вижте това!

Следвайки гласа му, ние се изправяме пред единствената здрава сграда в планината. Храмът се извисява към небето, построен на равно място на последния планински склон. За разлика от каменните тухли, тази сграда е от почернял метал, набразден с жълти и розови ивици, което говори, че някога е греела в златно. Отстрани растат пълзящи растения и мъх, които закриват безкрайни редове от древни руни, гравирани във фриза на храма.