Изтръгнати от корен [bg]

Поне веднъж на няколко дни откривах по нещо, което изглеждаше достатъчно обещаващо, за да реша, че си струва да го опитам. Змеят ме водеше при Каша винаги, когато поисках, което беше далеч по-често от случаите, в които наистина си заслужаваше да пробвам. Оставяше ме да вилнея в библиотеката и не казваше нищо, когато разливах масла и прахчета по масата му. Не ме притискаше да се откажа от Каша. Мразех свирепо и него, и мълчанието му: знаех, че ме оставя сама да се убедя, че нищо не може да се направи.

Тя — онова нещо в нея — вече не се стараеше да се преструва. Гледаше ме с лъскави като на птица очи, а понякога, когато магиите ми не се получаваха, се усмихваше със смразяваща усмивка: „Нешке, Агнешке“, пееше тихо тя и се случваше да объркам заклинанието, заслушана в гласа й. Излизах оттам като пребита и болна до мозъка на костите си и бавно се качвах нагоре по стълбите с обляно в сълзи лице.

В долината вече настъпваше пролет. Ако погледнех през прозореца — което сега правех много рядко — виждах Спиндъл, бушуваща в бяло от стопения лед, и ивицата трева, която се разширяваше откъм низините и гонеше снега нагоре по планината. Дъждовете скриваха долината като сребърна завеса. Вътре в кулата аз чернеех като пресъхнала земя. Бях прегледала книгата на Яга страница по страница и малкото други томове, които подхождаха на моята лутаща се магия, и всичко останало, което Змеят ми бе предложил. Имаше заклинания за изцеление, за пречистване, за обновление и живот. Бях изпробвала всичко, което изглеждаше поне малко обнадеждаващо.

Преди началото на сеитбата в долината организираха Пролетния фестивал, а празничният огън в Олшанка — висок куп сухи дърва — беше толкова голям, че го виждах с просто око от кулата. Бях сама в библиотеката, когато дочух тихи нотки на музика, довети от вятъра, и погледнах навън. Сякаш цялата долина се бе разбудила за живот: свежи стръкове никнеха по полята, горите се покриваха в светло и мъгливо зелено край всяко селце. А далече долу, в подножието на студените каменни стълбища, стоеше Каша в своята гробница. Обърнах се, скръстих ръце върху масата, отпуснах глава върху тях и заплаках.

Когато отново вдигнах глава, зачервена и мокра от сълзи, той беше там: седеше до мен и гледаше през прозореца с безизразно лице. Ръцете му лежаха в скута с преплетени пръсти, като че ли трудно се бе сдържал да не ме докосне. Беше оставил кърпичка на масата пред мен. Взех я, за да избърша лицето си и да издухам носа си.

— Веднъж опитах — каза той неочаквано. — Като бях млад. Живеех в столицата. Имаше една жена… — Устните му леко се изкривиха, като че ли се надсмиваше над самия себе си. — Най-голямата красавица в кралския двор, естествено. Предполагам, че тъй като вече от четирийсет години е в гроба, няма да навредя на никого, ако споделя името й: графиня Людмила.

Едва не зяпнах от изумление. Не бях сигурна кое ме обърква повече. Той беше Змеят: винаги е бил в кулата и винаги ще бъде там; нещо вечно и неизменно, като планините на запад. Мисълта, че някога е живял другаде, че е бил млад, ми се струваше съвършено невъзможно; но още по-трудно ми бе да приема, че е обичал жена, която е мъртва от четирийсет години. Отдавна бях свикнала с лицето му, но ето че сега отново го гледах слисано. Бръчиците в ъгълчетата на очите и устата си бяха там, ако се взреш внимателно, но само те издаваха възрастта му. Във всичко останало изглеждаше като младеж: с все така острите черти на профила си, с тъмната си коса без сребристи нишки, с бледите си, гладки, незагрубели бузи, с дългите си, изящни ръце. Опитах се да си го представя като млад придворен магьосник: почти го видях в тази роля с изискани дрехи, тичащ след някаква прекрасна придворна дама, но въображението ми се препъна. Той принадлежеше на книгите и ретортите, на библиотеката и лабораторията.