Драконите на сломеното слънце [bg]

— Всички изчезнаха — произнесе тихо Тас, усещайки как носът му отново започва да се запушва.

— Да тръгваме — обади се Джерард.

Рицарят сложи ръка на рамото му и го насочи към изхода. На вратата двамата спряха, колкото кендерът да се освободи от разни ценни предмети, които съвсем случайно се бяха търкулнали из кесиите му. Джерард се погрижи да остави предметите на тезгяха, за да могат собствениците им да си ги потърсят. След като свърши с това, той откачи ключа от куката му до вратата и заключи. После отново го закачи, но на куката отвън, в случай, че дойдеше някой окъснял пътник, който се нуждае от стая за през нощта. Чак тогава отново завъртя кендера в правилната посока и двамата заслизаха по стълбището.

— Къде отиваме? — попита Тас. — Какъв е този пакет? Може ли да погледна вътре? Ще ме заведеш ли при Даламар? Отдавна не съм го срещал. Разказвал ли съм ти историята за това как го видях за пръв път? Карамон и аз бяхме…

— Просто млъкни, става ли? — пресече го с нетърпящ възражения тон Джерард. — От всички тези дрънканици ме заболява главата. Ако толкова искаш да знаеш къде отиваме, връщаме се в гарнизона. И като заговорихме за пакета, който нося, ако дори го докоснеш, ще те изкормя на място.

Рицарят не каза нищо повече, макар Тас да продължи да го разпитва и да задава въпроси, и да се опитва да познае, а после отново да пита дали е познал и дали Джерард не би му дал поне някаква идея, дали е топло или студено. Съдържанието на пакета беше ли по-голямо от кутия за сладки? Да не би да е котка? Да не би да е котка в кутия за сладки? Напразно. Войнът мълчеше. А хватката му си оставаше все така желязно сключена около рамото на кендера.

Скоро двамата стигнаха до гарнизона на соламнийските рицари. Постовите на входа поздравиха Джерард сдържано. Рицарят не отвърна на поздрава им. Вместо това направо заяви, че трябва да се срещне с Господаря на Щитовете. Стражите, които бяха част от свитата на Господаря на Щитовете, отговориха, че веднага щом лордът се върнал от погребението, наредил никой да не го безпокои. После поискаха да узнаят причината за посещението му.

— Причината е лична — отвърна рицарят. — Предайте на лорда, че се нуждая от наставление по въпросите на Кодекса на честта. И че въпросът не търпи отлагане.

Единият от стражите се отдалечи. Минута по-късно се върна и неохотно каза, че сър Джерард може да заповяда.

Войнът понечи да влезе, повлякъл след себе Тас.

— Не толкова бързо, сър — стражът препречи пътят му с алебардата си. — Господарят не спомена нищо за никакъв кендер.

— Кендерът е под моя опека — обясни Джерард. — По лично нареждане на лорда. Не съм получавал заповед да го освобождавам. Все пак съм готов да го оставя при вас, ако можете да ми гарантирате, че докато съм вътре няма да му се случи нищо лошо — а срещата може да се проточи до няколко часа, сами разбирате дилемата ми — и че когато се върна, ще го открия там, където съм го оставил.