Драконите на сломеното слънце [bg]

Погребението на Карамон въобще не вървеше така, както се предполагаше. Кендерът можеше да го твърди със сигурност, понеже вече бе присъствал на първото погребение на приятеля си и знаеше как са преминали нещата. Този път нямаше нищо общо с предишния. Следователно Тасълхоф някак не можеше да се наслади пълноценно на изживяването такова, каквото го бе очаквал.

Нещо не беше както трябва. Всичко се бе объркало. Категорично. Напълно и необратимо. Никой от сановниците, които трябваше да присъстват, така и не бяха дошли. Палин го нямаше и Тас вече започваше да си мисли, че Лора е била права. Може би той наистина нямаше да дойде. Лейди Кризания също. Липсваха Златна Луна и Речен Вятър. А Даламар не се беше материализирал от сенките, тоест все още никой не си бе изгубила ума от страх. Тас откри, че не може да произнесе замислената реч. Буцата в гърлото му беше твърде голяма. Още едно от нещата, които не си бяха на мястото.

Тълпата бе огромна — почти цялото население на Утеха. Всички бяха тук и искаха да отдадат последна почит на обичния човек. Но при все това не беше толкова голяма, колкото при първото събитие.

Погребаха стария войн близо до любимата му Странноприемница, точно до гробовете на неговата жена и двамата му сина. Младата валенова фиданка, която самият Карамон бе посадил в чест на мъртвата си съпруга, вече растеше и избуяваше. Валеновите дървета, посадени за двамата му сина, се издигаха напълно израсли, горди като почетната стража от соламнийски рицари, които отдаваха на Карамон чест, каквато рядко спохождаше някой извън техния Орден — придружавайки ковчега му до самия гроб. Сега на свой ред Лора трябваше да засади валеново дърво в името на баща си — дърво, което щеше да се издига в самия център на Утеха, недалече от дървото на майка й. Двойката валени се издигаше в центъра на града години наред и всички бяха съгласни, че присъствието им е изключително подходящо.

Сега обаче младата фиданка на Карамон стоеше в прясно обърнатата земя и изглеждаше самотна и отчаяна. Хората казаха онова, което им бе на сърце и отдадоха последна почит. Рицарите прибраха мечовете си със сериозни изражения и с това погребението приключи. Всички се разотидоха за вечеря.

Странноприемницата стоеше затворена за пръв път, откакто по време на Войната на Копието червеният дракон я бе вдигнал и запратил надалече от дървото. Приятелите на Лора й предложиха да прекарат първите няколко вечери с нея, за да я избавят от самотата, ала тя решително отказа с думите, че иска да остане с мислите си. Готвачката също си отиде, понеже тъй или иначе плачеше непрекъснато и не беше в състояние да сготви абсолютно нищо. Колкото до блатното джудже, от мига, в който бе научило за смъртта на Карамон, то не бе помръднало от мястото си в ъгъла. Джуджето остана там и плака, и рева до безкрай, додето, за всеобщо облекчение, сълзите му най-сетне не пресъхнаха, а то потъна в непробуден сън.