Драконите на сломеното слънце [bg]

— Наистина ли? — попита скептично войнът. — Така ли каза?

— Да — отговори Лорана, като бършеше сълзите си с престилката. — Кендерът влезе в странноприемницата. Татко седеше на обичайното си място. Кендерът отиде право при него и каза: „Здрасти, Карамон! Дойдох да говоря на погребението ти. Малко съм подранил, така че ми се стори уместно първо да чуеш речта ми.“ А татко го погледна изненадано. В началото ми се стори, че не му повярва, но после го погледна отблизо и извика „Тас!“, след което го прегърна продължително.

— Така е — потвърди с леко запушен нос Тас. — Прегърна ме и каза, че се радва да ме види и къде съм се губил през цялото това време. Казах му, че е дълга история, а точно сега времето е единственото нещо, с което не разполага в изобилие, така че най-добре веднага да му прочета речта си. — Носът му окончателно се запуши, така че кендерът решително го избърса с ръкав.

— Можем да му позволим да остане за погребението — предложи Лора. — Идеята сигурно би се харесала на татко. Ако само нямате нищо против… да го наглеждате.

Джерард определено се колебаеше. Дори се опита да спори с нея, ала в това отношение Лора приличаше на майка си и веднъж решила, не искаше да променя намеренията си. В този момент не можеше да я разубеди и армия от дракони.

Лора разтвори вратите на Странноприемницата, за да позволи на слънчевите лъчи да влязат вътре, да влязат животът и живите, които желаеха да отдадат последна почит на починалия. Карамон Маджере лежеше в прост дървен ковчег точно пред голямото огнище, което толкова много бе обичал. Сега огнището бе празно — пламъците отдавна бяха изтлели и на мястото им имаше единствено пепел. Жителите на Утеха минаваха един по един и всеки спираше, за да остави по нещо — мълчаливо сбогом, тиха благословия, любима играчка или свежо набрани цветя.

Опечалените веднага забелязваха, че изражението на Карамон беше необичайно умиротворено, някак по-радостно в сравнение с времето, което бе прекарал без своята любима Тика.

— Сега вече са заедно — казваха хората през сълзи.

Лора стоеше до вратата и приемаше съболезнованията им. Беше облечена във всекидневните си дрехи — снежнобяла блуза, чиста престилка, красива пола в наситено синьо и бяла фуста. Посетителите се чудеха защо ли не е сложила черна забрадка.

— Татко би се възпротивил — беше краткият отговор.

Хората разправяха, че било страшно тъжно, задето й се налагало сама да изпраща баща си. Сестра й Дезра беше в Хейвън по работа — там купуваха хмел за всеизвестното пиво на Странноприемницата, ала сега беше уловена в капана на драконесата Берил. Все пак Дезра беше успяла да изпрати тайно съобщение, че е добре, но не смееше да пътува, пътищата в тези времена вече не бяха така безопасни, както в миналото.