Драконите на сломеното слънце [bg]

Чуваше приглушения глас на Лора, която говореше с някого, може би дори с младия вълшебник от стая Седемнайсет. В разговора ставаше дума за кендер, който е силно опечален, даже побъркан и вероятно твърде опасен, но Тас не му обърна никакво внимание. По всяко друго време Тас щеше силно да се интересува да види със собствените си очи кендер, който е опечален, побъркан и опасен, ала тъй като бе предприел това пътуване на първо място — или по-скоро, на второ място, — за да изнася реч, предпочете да се концентрира изцяло върху нея.

Все още се съсредоточаваше — в компанията на чиния с картофи и халба пенливо пиво, когато изведнъж си даде сметка, че над него се е надвесил висок човек. Лицето на човека не беше никак дружелюбно.

— О, здрасти — рече Тас, като вдигна очи и се усмихна на своя изключително добър приятел рицаря, който го бе арестувал предния ден. Тъй като рицарят му бе изключително добър приятел, беше адски жалко, че никак не успяваше да си припомни името му. — Сядай. Искаш ли малко картофи? Яйца?

Рицарят отказа, без да обяснява каквото и да е. Той седна срещу кендера и се втренчи мрачно в него.

— Казаха ми, че продължаваш да причиняваш неприятности — произнесе студено и някак неприятно мъжът.

Всъщност точно в този момент Тасълхоф бе изключително горд от себе си, задето не причинява неприятности. Просто си седеше тихичко на масата и се отдаваше на тъжни размисли за смъртта на Карамон, както и на някои по-весели за времето, което бяха прекарвали заедно. Не беше вдигнал поглед нито веднъж, за да провери за нещо интересно в сандъка за дърва. И бе пропуснал обичайната си практика да прерови сребърната кутия. Може би ставаше дума за необичайната кесия, попаднала по неизвестен път в негово притежание, но тъй като нямаше никакъв спомен да я е взимал, трябваше да заключи, че някой просто я е изгубил. Със сигурност щеше да се погрижи да я върне на собственика й веднага след погребението.

Ето защо Тас имаше пълното право да изрази справедливото си възмущение от намеците на рицаря. Той му хвърли строг поглед. Или по-скоро леко разфокусиран, но строг поглед.

— Сигурен съм, че не си имал намерение да го даваш толкова грозно — рече. — Разстроен си. Разбирам те напълно.

Лицето на младия рицар тутакси се обля в изключително отличим цвят, който бързо преля във взривоопасно червено. Опита се да каже нещо, ала беше толкова ядосан, че вместо думи от устата му излязоха единствено пръски слюнка.

— Виждам къде е проблемът — поправи се Тас. — Нищо чудно, че не се разбираме. Нямах предвид „грозно“ като това да си „грозен“. Имах предвид отношението, а не лицето ти, което все пак си остава забележително грозно. Не си спомням някога да съм виждал такова чудо. Все пак приемам напълно, че няма как да си намериш ново лице, а и едва ли можеш да си намериш ново отношение към останалите, след като си соламнийски рицар и прочее, но допускаш грешка. Не съм причинявал никакви неприятности. Просто си седях ей тук и хапвах картофи — между другото наистина са доста добри, сигурен ли си, че не искаш? Е, щом отговорът е не, ще довърша останалите. Докъде бях стигнал? А, да. Просто си седях тук, хапвах и работех върху речта си. За погребението.