Прокобата на Господаря Гад [bg]

— Какво има?

— Зло подир зло — отсече тя. — Не го ли надушваш? Земята е в смут.

— Но какво не е наред?

— Не знам — смънка Атиаран толкова тихо, че едва се чуваше. — Сянка тегне във въздуха. А този дъжд… Жалко за Земята!

— Че какво му е лошото на дъжда? Тук не вали ли напролет?

— Не и от север — подхвърли тя през рамо. — Пролетните дъждове на Земята идват от югозапад. Но този дъжд ни връхлита неправомерно от Грейвин Трендор. Онази пещерна твар, сдобила се подло с Жезъла, опитва силите си… Долавям това. Закъсняваме.

Тя преви рамене, за да продължи срещу вятъра и Томас се помъкна след нея. Когато първите капки намокриха челото му, той попита:

— Този Жезъл наистина ли може да властва над времето?

— Древните владетели не са си служили с него… защото не са искали да тормозят напразно Земята. Но как да знаем какво може да се постигне с такава мощ?

Бурята ги връхлетя с цялата си свирепост. Вятърът подмяташе дъжда на юг, сякаш небето налагаше с бичове и тях, и всяко друго беззащитно същество, останало на открито. Скоро хълмовете подгизнаха под яростта на стихията. Вятърът раздърпваше клонаците, скубеше тревата. Заличи деня и похлупи Земята с неестествена тъма. Атиаран и Томас се измокриха до кости за броени секунди, вече дишаха трудно в този порой. Продължаваха в същата посока само защото упорстваха срещу изпречилия се мрак, но не виждаха нищо дори под краката си. Препъваха се надолу по неравни склонове, нагазваха безпомощно до коленете в придошли ручеи, провираха се слепешком през шубраци. Напъваха се да крачат срещу вятъра, все едно бяха пренесени в пустота, фучаща безмилостно отникъде към нищото. Но Атиаран не се отказваше, изопнала гръб с нехайна решимост, а Томас се боеше да не я изгуби от поглед и пъплеше плътно подире й.

Само че се изтощаваше бързо. Чак гърдите го заболяха от усилието да я догонва. Сграбчи я за рамото и кресна до самото й ухо:

— Спри! Трябва да спрем!

— Не! — изтъня във вой гласът й. — Закъсняваме! Не бих посмяла!

Думите й едва стигаха до него в рева на бурята. Тя понечи да се дръпне, но Томас стисна още по-силно плата на дрехата.

— Нямаме друг избор! Иначе ще се погубим!

Дъждът се стоварваше безпощадно и Томас трудно се задържаше на крака. С една ръка придърпа обляното й в струйки лице към себе си.

— Нуждаем се от подслон! Трябва да спрем!

Видяно през водната завеса, лицето й беше като на удавник, но тя изкрещя:

— За нищо на света! Няма време!

Тласна го ловко с тялото си, завъртя го и го събори на земята. Преди Томас да се опомни, Атиаран се вкопчи в дясната му ръка и го повлече по тревата и калта срещу напора на бурята. Дърпаше толкова неистово, че измина с товара си няколко крачки, преди той да се надигне и да се изправи на крака.