![Пурпурно небе [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/3/8/purpurno-nebe-bg-download.jpg)
Пурпурно небе [bg]
- Автор: Розенберг Джоэл
- Серия: Пазители на скритите проходи #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пурпурно небе [bg]». Краткое содержание книги:
Върколак дебне в оживен град в Средния Запад. В непозната вселена на другия край на космически портал, древните богове се подготвят да се противопоставят на идването на Вречения войн.
Всички се стремят да се сдобият със седемте магически скъпоценни камъка.
Седем ключа към властта.
Седем повика за война.
Не. Той не го държеше, за да се защитава. Трябваше му, за да може вселената му да се върне на познатото си място, за да се успокои духът му.
Едва се сдържа да не се изкиска. В този момент мечът му служеше като одеялце за защита. Малко оставаше да го притисне към лицето си или да засмуче палец като дете.
С трите раници, прехвърлени през врата и раменете, Валин отмести зѐлената, която покриваше входа на пещерата. Иън едва се сдържа да не се разсмее с глас. Имаше нещо във вида на джуджето, облечено в дънки и карирана риза, което съвсем не изглеждаше на място.
— Ти дали си добре, Иън Среброкаменни?
Иън кимна по навик, но в следващия миг осъзна, че е казал самата истина. Наистина се чувстваше добре. По небцето му застояваше далечен възкисел вкус, но щеше да си извади ментов бонбон от джоба на ризата и гадният вкус щеше да изчезне почти веднага. Размърда лявото си рамо и откри, че макар и все още да имаше болка, когато го местеше, тя не беше остра и нямаше да спира движенията му.
— Да, Валин, почти нищо ми няма. — Той се изпъна и се протегна. — Имаш ли някаква представа къде се намираме?
Валин помириса въздуха внимателно.
— Вандескард — каза той. — Така поне ми се струва. — Подуши отново. — Определено сме във Вандескард.
Иън се сети за един стар виц за дребната еврейка и патето на Лонг Айлънд, но щеше да му е необходимо много време, за да го обясни на Валин, а пък и Валин едва ли щеше да схване шегата.
Колко джуджета са необходими, за да завинтят една електрическа крушка? Едно, за да държи крушката, а другите, за да въртят вселената.
— А ти как позна? — попита Иън.
— Ами… мирише на Вандескард. Има една остра миризма, която се излъчва от боровете, но тя се усеща единствено близо до Гилфи — реката, която вандестийците наричат Тенес — само че никъде не се усеща мирисът на разтопен сняг, който щеше да го има, ако бяхме някъде наблизо до Владенията. — Той подуши отново и едрото му лице се намръщи грозно. — Не, струва ми се, че греша. Тук мирише на стари дъбове, а ето там… — Джуджето разпери безпомощно ръце. — Тоз слуга се извинява, приятелю на приятеля на Бащата на вестрите. Нямам представа къде се намираме.
Е, значи първата им работа бе да разберат къде се намират.
Иън препаса Убиеца на гиганти и прехвърли едната раница на дясното си рамо също както правеха в колежите, когато бяха натоварени с много книги. Валин си сложи своята на гръб, а другата увеси на гърдите, което изглеждаше необичайно, но пък бе доста удобно.
— Казвали са ми — започна Иън, — че вестрите са страхотни следотърсачи — можеш ли да ни отведеш до място, където да разберем къде точно се намираме?
Валин сведе глава.
— За мен туй ще бъде височайша чест.
Глава 10
Езерото Калхун
Джеф Бйерке се отпусна под струите на горещия душ и започна да се разтрива, докато усети болка. В банята се усещаше лек аромат на пачули, но слава богу, едва доловим.
Някой почука на вратата.
— Дрехите ти са чисти и сухи, Джеф — долетя гласът на Били откъм вратата. — Оставих ги на стола точно пред банята.
Джеф погледна часовника си. Беше 11:23. Той разтърка с всички сили китката, а сетне премина на гърдите.
У дома Джеф обичаше различните приятни миризми — според него дезодорантът се слагаше, след като се изкъпеш, но дискретно, не биваше човек да се полива с него. През ловния сезон, разбира се, това не се практикуваше — миризмата, на който и да е по-силно ароматизиран сапун веднага предупреждаваше, че приближава човек, затова той винаги използваше меки, но неароматизирани сапуни.
Само че тук, в града, човек, който не миришеше на нищо, щяха да го приемат твърде подозрително. Най-добре да не рискува.
Да работиш като сервитьор тук, в града, очевидно бе значително по-добре платена работа, отколкото във „Взрив-о-вкусно“ в Хардуд, очевидно значително по-добре — Били имаше най-пухкавите кърпи, които Джеф някога бе виждал. Той попи бързо водата, но без да пропуска и капчица, защото през зимата едно от най-глупавите неща бе да излезеш навън недостатъчно сух; след това завърза здраво кърпата на кръста си и едва тогава отключи вратата и я отвори.
Дрехите му бяха внимателно сгънати и подредени на стола, дори и чорапите, и бяха все още топли от гладенето. Облече се бързо и изпита истинско удоволствие, когато топлата материя прилепна към кожата му.