![Пурпурно небе [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/3/8/purpurno-nebe-bg-download.jpg)
Пурпурно небе [bg]
- Автор: Розенберг Джоэл
- Серия: Пазители на скритите проходи #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пурпурно небе [bg]». Краткое содержание книги:
Върколак дебне в оживен град в Средния Запад. В непозната вселена на другия край на космически портал, древните богове се подготвят да се противопоставят на идването на Вречения войн.
Всички се стремят да се сдобият със седемте магически скъпоценни камъка.
Седем ключа към властта.
Седем повика за война.
Джуджето имаше доста комичен вид в дънки и високи ботуши, а пък за парката да не говорим, но въпреки това Иън не се засмя. Щеше да нарани чувствата на вестрито.
Иън разтегна бастуна и го затегна, за да не мърда.
— Готов ли си? — Гласът му звучеше стегнат, поне така му се стори.
Валин наклони едрата си глава на една страна.
Иън махна с ръка в знак на извинение и веднага заговори на берсмолски:
— Духът ти готов ли е за завръщане в Тир На Ног?
Джуджето му се усмихна срамежливо.
— Този тук искаше и теб да запита същото, Иън Среброкаменни, ако ти сметнеш, че въпросът не е прекалено нагъл.
Тези непрекъснати поклони и раболепничене бяха повече от досадни.
— Искрено те моля — започна Иън, без да окъсва поглед от очите на Валин, докато си разменяха официалности — да ми направиш една огромна услуга и да говориш с мен нормално, тъй като една стара клетва кара ме неспирно да кървя, щом чуя тоз език височайши, а никак аз не искам кръв да се стича в ботушите ми по време на пътуването ни с теб.
Обърна се, без да чака отговор, и потегли към тунела, за да навлезе в Скрития Проход.
Болката вече я нямаше. Поне за известно време. Иън не усещаше абсолютно нищо. Рамото нито го болеше, нито пък беше излекувано, а крачейки в безвремието надолу по тунела под сивата светлина, която нито ставаше по-силна, нито угасваше, той не усещаше нищо. Може би някъде в подсъзнанието му се въртеше някакво предчувствие, но това бе игра на мозъка, нищо повече. Нито бе превъзбуден, нито пък уплашен — нямаше и следа от смелост; нито от жертвоготовност. Стига да решеше, можеше да остане завинаги в тази сивота, без да усеща болка в ставите, защото не е помръдвал някакъв неопределено дълъг период, без да има глад, без да му се ходи до тоалетната, без да се чувства самотен или отегчен.
Но пък времето навън течеше, не го чакаше.
Ето защо той направи това, което винаги бе искал да направи: пъхна бастуна в презрамките на раниците, когато Валин — той вървеше без напрежението, с което Иън бе привикнал — безропотно вдигна единия край и го подпря на рамото си, а младежът вдигна другия край.
Двамата потеглиха напред — нито бързаха, нито се бавеха, просто поставяха единия си ботуш пред другия, непрекъснато следвани от сивата, идваща незнайно откъде, светлина, топяща се някъде в далечината и преминаваща в тъмносиво, светлина, която така и не ставаше черна, колкото и далече да се взираше Иън.
Опита се да преброи стъпките, както правеше, както бе опитвал и преди, но този път се отказа малко след като стигна хиляда. В един момент реши да си сдържи дъха, докато ходеше, и успя да не диша доста дълго, без дори да го прореже болка в гърдите, но след малко откри, че е започнал да диша отново, а така и не си спомни кога е започнал пак и откога си поема дъх.
Не бе никак трудно да поддържа равномерна крачка; защото нямаше нищо друго, което да направи. Откри, че не може дори да мечтае, нито пък да измисли някоя сексуална фантазия. Реши да си припомни усещането за устните на Марта върху своите, топлината й и вкуса на целувките й, но не можа.
Нямаше нужда да диша, да пикае, да мисли. От време на време можеше да докосва бастуна, подпрян на рамото му, и знаеше, че носи няколко килограма, но нито имаше болка, нито тежест, нито напрежение, нищо. Не бе естествено крачките им с Валин да са така съвършено еднакви, но пък бастунът така и не помръдваше от мястото си.
Бе странно, наистина, но това звучеше някак далечно и теоретично; тук не ставаше въпрос за някаква загадка, която да те измъчва или напряга, като например става, когато езикът ти докосне някой болен зъб.
Тук те просто съществуваха и ако имаше нещо трудно в Скритите Проходи, то бе да изпиташ каквото и да е чувство.
Много по-лесно бе просто да…
Иън Силвърстайн продължи да върви напред.
Боб Шърв седеше неподвижно, моторът на колата работеше, а той се опитваше да се престори, че не забелязва болката в гърдите си. Ако станеше по-зле, щеше да се наложи да глътне още една таблетка, а никак не му се искаше да се поддаде на това изкушение.
Изглежда, студът предизвикваше болката. Ако се сгушеше в парката си и много-много не мърдаше, можеше да остане на студа сравнително дълго време. Ако пък включеше и малко топло, всичко щеше да е наред.
Това просто си бе едно прекрасно извинение. Шърв се разсмя на собствените си мисли, бръкна в джоба и извади сребърната табакера.