Пурпурно небе [bg]

Направи още една крачка напред и всичко се промени драстично.

Съвсем неусетно странната сива светлина се стопи и се превърна в ярко петно златни слънчеви лъчи, които нахлуха отпред в тунела. Дори набразденият сив каменен под стана по-неравен, някак по-познат, когато тунелът се оказа покрит със сбита пръст. Усещанията му все още не се бяха върнали, но те никога не го бяха напускали, просто бяха преживели период на затишие и непозната кротост.

Лявото му рамо го болеше от известно време, но болката бе също като на зъб, който започва да те върти, когато поемеш глътка студен въздух; болката в началото е някак чужда, като на човек, който кой знае защо и много не го е грижа.

С удивление разбра, че диша тежко и задъхано, че от доста време поема дълбоко въздух, а тежестта на раниците го притиска все повече.

— Аз… — започна той, а собственият му глас прозвуча някак чужд и далечен в ушите му. — Аз имам нужда от малко почивка.

— Тогава трябва да починеш, Иън Среброкаменни — застърга плътният бас на Валин зад него и младежът се обърна, за да остави полека товара на земята.

Вътрешността на пещерата приличаше на грубо издялан цилиндър, наклонът бе доста стръмен, но изведнъж свършваше при отвора, откъдето бликаше златната светлина, пронизала пелена от зеленина. Зад тях пещерата си оставаше тъмна и мрачна, но сякаш…

Не.

Иън изтича на три крачки навътре в тунела.

Само че това вече не беше тунел; свършваше при някакво стеснение, за което той бе сигурен, че одеве го нямаше. Отгоре, таванът на пещерата бе от гладък камък, груб, но сравнително гладък от три страни, извит арковидно близо до земята.

Той протегна ръка: беше гладък, но не напълно; дълги бразди се виждаха по стените и изчезваха някъде в стеснението и отвъд, в тунела.

В стомаха му паниката се сви на топка. Приливът на страх бе толкова силен, че той за малко не се изпусна.

Към устата му се надигна жлъч и той повърна.

Валин се спусна към младежа с лекота, сякаш никога не е бил раняван, и застана до него.

— Тръгвай с мен, Иън, Среброкаменни — каза той и поведе младежа по склона към сравнително равно място. — Имаш нужда от свеж въздух и светлина.

Иън се запрепъва сред окапали листа към свежия мирис на загниващ хумус.

Колко странно, че миризмата на гниещо облекчи напъните за повръщане, може би…

Всъщност не беше миризмата, от която му прилоша. Всичко стана, когато разбра, че пещерата, в която се намираха, е била създадена като илюзия с формата на гигантски палец, притиснал се в скалите и почвата с такава сила, че нокътят бе оставил бразди.

Може и точно така да е било, но…

Ръката му напипа ефеса на Убиеца на гиганти и той го стисна с всички сили. За момент си помисли дали да не хвърли някъде настрани ножницата, за да му бъде острието подръка.