Пурпурно небе [bg]

Бяха му останали около шест пури „Чърчил“ и само още една кутия „Корона“. Отново идваше време да се обади в „А. Е. Лойд & Син“, освен ако не искаше да започне да пуши от легално внесените в страната пури. Но пък те нямаха този приятен вкус. Може би това бе илюзията на забранения плод.

Трудно му бе да прецени. Дяволски скъпи бяха, но се оказваха единственото удоволствие на фона на живота на лекар в малко градче и ниската заплата. Освен това за какво друго можеше да си похарчи парите? Децата му бяха пораснали и се бяха пръснали, връщаха се единствено за Коледа и ако поне някое от тях проявеше здравият разум и елементарното приличие да го дари с внуче, което да глези, те вече щяха да са сторили необходимото.

Да купи нови апарати за клиниката, винаги беше възможност, но бе много по-разумно да накара общината да плати колкото е възможно по-голяма част, за да им стане навик. След като Боб Шърв се пенсионираше — а все някога трябваше да се пенсионира, независимо от това, което си мислеха хората — щеше да им е безкрайно трудно да накарат някой високо платен лекар да поеме спешното отделение, както щеше да е почти невъзможно да накарат някой млад амбициозен дипломант да поеме клиниката.

Много му се искаше да накара Барби Хонистед да отиде да учи медицина, все още имаше шанс да се съгласи, но пък тя бе започнала връзка с някакво момче от Флорида още през първата си година в „Уилиям & Мери“ и напоследък си правеше устата да се жени.

Възможността младеж от Флорида да бъде привлечен да дойде да живее в Хардуд, бе почти равна на нула, а това означаваше, че не си струва нито да се обмисля, нито да се обсъжда.

Ако беше проявил достатъчно далновидност, щеше още навремето да забележи колко е умна Карин Рьолке, но това бе преди двайсет и една години, и трябваше още тогава да я насочи към медицината, а и Ториан съвсем не бе безнадежден случай, въпреки че бе малко вероятно. Щеше да е лошо за града, когато той си отидеше, и въпреки че в него имаше още живот, той наближаваше по-скоро края, отколкото началото.

Но стига празни приказки.

Дай на стареца пура и топло местенце да поседне и той щеше да си остане там цял ден, особено пък ако имаше за какво да се притеснява. А старостта даваше достатъчно поводи за притеснение.

Така си беше.

Болката в гърдите му се върна, а след малко отново отшумя. Така беше по-добре.

Посегна към телефона в колата и набра някакъв номер.

— Ало — каза той. — Аз съм. Ако ще правите нещо, сега е моментът. Иън отдавна вече е напреднал.

Облегна се назад, загледан в тлеещия край на пурата.

Едва ли бяха минали повече от няколко минути, когато кафявият й форд спря до неговата кола. Карин Торсен сигурно бе оставила автомобила си със запален мотор, а Хоузи бе седял вътре, готов да потегли.

Което пък означаваше, че е нервна. Шърв не я винеше.

Даде знак на Карин да седне, а след това отвори задната врата, за да помогне на Хоузи да качи багажа. Въздухът в кафявия форд бе топъл и приятен, миришеше на уют и канела, дори се долавяше съвсем лекият аромат на парфюма на Карин. Далечната мускусна миризма накара стария човек да си припомни годините, когато бе млад, години, отминали много отдавна.