Пурпурно небе [bg]
- Автор: Розенберг Джоэл
- Серия: Пазители на скритите проходи #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пурпурно небе [bg]». Краткое содержание книги:
Върколак дебне в оживен град в Средния Запад. В непозната вселена на другия край на космически портал, древните богове се подготвят да се противопоставят на идването на Вречения войн.
Всички се стремят да се сдобият със седемте магически скъпоценни камъка.
Седем ключа към властта.
Седем повика за война.
Торсен се обади още при първото позвъняване.
— Да.
— Аз съм. Ще бъда пред апартамента след около петнайсет минути — обясни Джеф.
В първия момент Торсен замълча.
— Трябваше да бъда аз.
Бяха обсъждали този въпрос поне хиляда пъти, но все едно че за пръв път го подхващаха.
— А ти какво правиш в Минеаполис? Ако те подуши, ще бъде много повече нащрек, а ти сам знаеш, че…
— Разбирам. — Торсен замълча за момент, а след това затвори, без да каже „дочуване“.
Джеф поклати глава. Торсен знаеше не по-зле от него, че дори и изненадата да бе на тяхна страна, да ликвидират един от Чедата, съвсем не бе проста задача със сигурен край. Какво да правят — да се обадят на полицейското управление в Минеаполис за подкрепление може би?
Не. Единият Торсен бе нужен за примамка, а този път Тори бе подходящият избор. Тъй като си имаха работа с Чедо, а нямаха ясна представа какво точно цели Чедото, освен че иска кръвта на Торсен, ако оставеха Маги сама, бе все едно да я хвърлят на вълците. А Ториан Торсен щеше да е точно толкова полезен, колкото и всеки друг от тях.
Джеф Бйерке пое в нощта, пъхнал ръце дълбоко в джобовете, стиснал в дясната длан пистолета, показалецът — на спусъка, палецът му — в готовност да вдигне предпазителя. Така, ако се подхлъзнеше на леда, пистолетът нямаше начин случайно да гръмне. Защото за подобен инцидент щеше да му бъде доста трудно да даде правдоподобно обяснение.
Трудно щеше да обясни и защо е застанал с димящ пистолет над нещо, което очевидно бе мъртъв вълк, но в този случай значката му щеше да го измъкне от кашата, без да се вдига прекалено много шум.
Ако и значката не помогнеше, то тогава да застреляш див вълк в самия град Минеаполис, едва ли щеше да бъде наказано прекалено строго. По-скоро нещата щяха да бъдат потулени. Хората се паникьосваха, когато ставаше въпрос за вълци.
Джеф никак не ги винеше.
Разбира се, половината Чеда бяха хора, които можеха да се превръщат във вълци, а другата половина бяха вълци, които спокойно добиваха човешки облик, което на свой ред означаваше, че има петдесет процента вероятност убитото Чедо да се превърне в изключително изобличаващ гол човешки труп, но пък ако Джеф не го хванеха, нямаше да се налага да дава каквито и да е обяснения.
Нощите в града никога не му бяха особено приятни. Дори и където беше тъмно, проникваше светлина, усещаше се замърсяването. Човек можеше да забележи само най-ярките звезди, а от Млечния път нямаше и следа, не се забелязваше далечната млечнобяла резка в небето. Звездите губеха цвета и яркостта си, а алените отблясъци и тихото бръмчене на неоновите светлини над залата за билярд срещу апартамента на Маги хвърляха ярка светлина по цялата улица, но в никакъв случай не можеха да заместят звездите. Тори пристъпваше бързо, но предпазливо по стълбите на къщата и погледна през Джеф така, сякаш не го виждаше. Палтото му бе хлабаво стегнато на кръста и ако човек не знаеше за какво да гледа, дори нямаше да забележи издутината на ефеса, който трудно се отличаваше в тъмното от плата.
Джеф искрено се надяваше никой да не забележи. Най-вече служителите от полицейското управление на Минеаполис. Не беше добре запознат с подробностите на законодателството тук по отношение на необявените оръжия, но бе готов да се хване на бас, че едва ли е позволено да се разхождаш по улиците с препасан на кръста меч.
Точно както бяха решили, Тори зави по „Лейк“ и се насочи към покрайнините, а Джеф го последва от другата страна на улицата, като се постара да изостане.
Щеше да се получи много удобно, ако някоя тъмна сянка се бе отделила от къщите или оградите, за да последва Тори, но тъй като животът обикновено отказваше да протича така, че на човек да му е удобно, Джеф разбра, че и той няма да има особен късмет тази вечер.
Отсечката, която бяха избрали, бе мястото, където юпитата предпочитаха да си приказват, без да обръщат внимание на шума от уличното движение, и да пийват по чаша. Във „Филиос“ кафето се приготвяше така, че да задоволи дори най-невероятните вкусове, докато облечени в кожени дрехи подозрителни групи висяха по уличните ъгли и край бордюра, преструвайки се, че не е прекалено студено, други пък бяха в кожени якета и прокъсани дънки, но пък може би пробитите ноздри и долни устни сигурно излъчваха някаква топлина.
Джеф бе доста скептичен по този въпрос, въпреки че някои от норвежките му прадеди бяха вършили значително по-глупави дела.