Зовът на барабана [bg]

Въпреки цената и трудностите на пътуването, въпреки болката от раздялата с приятели, роднини и родината завинаги, имигрантите се изливаха, стотици и хиляди, понесли децата си — поне тези, които бяха оцелели при пътуването — и вещите си в малки парцаливи вързопи; бягащи от бедността и безнадеждността, търсещи не богатство, а поне някакво препитание. Някакъв шанс.

Бях прекарала малко време в Лалиброх предната зима, но знаех, че хората там са оцелели единствено благодарение на добротата на Иън и Младия Джейми, защото техните ниви не раждаха достатъчно, за да се прехранват. И въпросната щедрост беше доброволна, но не и безкрайна. Оскъдните ресурси на имението бяха стигнали до предела си.

Освен Лалиброх съществуваха и контрабандистите, които Джейми познаваше в Единбург, и нелегалните дестилерии на уиски — всъщност всички мъже, които бяха принудени да нарушават закона, за да изхранват семействата си. Не, нямаше да е никакъв проблем да намери желаещи да емигрират.

Проблемът беше, че за да намери хора, той трябваше да отиде в Шотландия. А аз още виждах гранитния надгробен камък в двора на шотландската църква, на хълм над мочурищата и морето.

Джеймс Алегзандър Малкълм Макензи Фрейзър, пишеше на него, а отдолу бе издълбано и моето име — обичен съпруг на Клеър.

Аз щях да го погреба в Шотландия. Но когато го видях, на камъка нямаше дата, двеста години по-късно; нищо не показваше кога ще дойде този удар.

— Не още — прошепнах, стискайки юмруци в копринената си фуста. — С него съм съвсем отскоро… о, Господи, моля те, не още!

И сякаш в отговор, вратата се отвори и Джеймс Алегзандър Малкълм Макензи Фрейзър влезе със свещ в ръката.

Усмихна ми се и разхлаби шалчето.

— Много леко стъпваш, сасенак. Трябва да те науча да ловуваш някой ден, много те бива за преследвач.

Не се извиних, че подслушвах, но отидох да му помогна да разкопчае жилетката си. Въпреки късния час и брендито, очите му бяха ясни и будни, а тялото напрегнато и живо под ръцете ми.

— Най-добре остави свещта — казах. — Насекомите ще те изядат жив. — Плеснах един комар на врата му в илюстрация на думите си и крехкото телце се размаза в петно кръв между пръстите ми.

Сред миризмата на бренди и дим от пури усещах в него и дъха на нощ, и лекия мускусен аромат на никотиана; значи се беше разхождал сред цветята в градината. Правеше го, когато е притеснен или развълнуван, а не изглеждаше притеснен.

Въздъхна и разкърши рамене, докато сваляше жакета си; ризата му беше подгизнала от пот и той я смъкна с тихо недоволно сумтене.

— Не знам как хората живеят при такава жега с тези дрехи. Диваците май са по-разумни, щом тичат само по препаски и престилки.

— Освен това ще е много по-евтино — съгласих се аз, — макар и не така естетически издържано. Представи си все пак барон Пенцлер по препаска. — Баронът тежеше вероятно сто килограма и беше доста отпуснат.