Зовът на барабана [bg]

Джейми се засмя приглушено зад ризата, която събличаше през главата си.

— Ти, обаче… — седнах на пейката до прозореца, за да се насладя на гледката, докато той събуваше бричовете си и застана на един крак, за да смъкне чорапа си.

Свещта бе изгасена и в стаята беше тъмно, но очите ми свикнаха с мрака и успявах да го различа — дългите крайници бяха бледи на фона на кадифената нощ.

— А като стана дума за барона… — продължих аз.

— Триста лири стерлинги — отвърна той с огромно задоволство. Изправи се и хвърли навитите чорапи на една табуретка, после се наведе да ме целуне. — И заслугата е най-вече твоя, сасенак.

— Искаш да кажеш, защото осигурих подходящ обков — казах сухо, като си спомних разговора на Уайли.

— Не — отвърна рязко той. — Задето разсейва Уайли и приятелите му на вечеря, докато аз говорих с губернатора. А що се отнася до обкова… ха! Станхоуп едва не си изпусна очите в деколтето ти, мръсен развратник; много ми се искаше да му дам да разбере, но…

— Благоразумието е част от смелостта — казах аз, изправих се и го целунах. — Не че съм срещнала шотландец, който мисли така.

— Е, сигурно, освен дядо ми, Стария Саймън. Може да се каже, че накрая го довърши именно благоразумието. — Чух както усмивка, така и напрежение в гласа му. Той рядко говореше за якобитите и събитията по време на въстанието, но това не означаваше, че ги е забравил. Разговорът му с губернатора явно отново ги бе извел на преден план в ума му.

— Бих казала, че благоразумието и измамата не са едно и също. А твоят дядо си го търсеше поне от петдесет години — отвърнах кисело. Саймън Фрейзър, лорд Ловат, бе обезглавен на Тауър Хил на седемдесет и осем години, след цял живот на ненадминато коварство, както в личен, така и в политически план. Въпреки това ми беше мъчно, когато старият мошеник умря.