Зовът на барабана [bg]

— Значи няма да има трудности относно личните особености на онези, които бъдат убедени да приемат предложението ви?

— Никакви — каза губернаторът и остави чашата си с леко чукване. — Стига да са здрави мъже, които са способни да обработват земята, няма да питам нищо повече. А няма ли въпроси, не е нужно и да се отговаря, нали? — Една тънка вежда потрепна питащо.

Джейми завъртя чашата в ръцете си, сякаш се възхищаваше на цвета на течността.

— Не всички преживели въстанието на Стюарт са късметлии като мен, Ваше Превъзходителство — каза той. — Осиновеният ми син изгуби ръката си, друг от придружителите ми също е еднорък. И все пак са достойни и работливи мъже. Няма как да се съглася да приема предложение, което не може да включва и тях.

Губернаторът отхвърли това с махване на ръка.

— Стига да могат сами да си изкарват хляба и няма да са тежест за общността, добре са дошли. — После, сякаш се притесни, че е бил непредпазлив в щедростта си, той изправи гръб и остави пурата на ръба на купата.

— Тъй като споменахте якобитите — тези мъже ще трябва да се закълнат във вярност пред Короната, ако вече не са го направили. Ако мога да попитам, сър, тъй като вече намекнахте, че сте папист… вие самият…

Очите на Джейми се присвиха лекичко, вероятно от лютия дим, но едва ли. Губернаторът също не мислеше така, той бе едва на трийсет години, но го биваше да преценява хората. Обърна се отново към масата и вече виждах само гърба му, но разбрах, че се взира напрегнато в Джейми сякаш проследяваше с поглед бърза пъстърва под водата.

— Не искам да ви напомням неприятностите от миналото — каза той тихо. — Нито да засегна честта ви. Все пак трябва да разберете, че е мой дълг да попитам това.

Джейми се усмихна, но доста безрадостно.

— А мой дълг е да отговоря, предполагам — каза той. — Да, аз съм освободен якобит. И да, положил съм клетва като всички, които платиха тази цена, за да запазят живота си.

Внезапно той остави още пълната си чаша и отблъсна назад тежкия стол. Изправи се и се поклони на губернатора.

— Става късно, Ваше Превъзходителство. Моля да бъда извинен, но ще се оттегля.

Губернаторът се облегна в стола си и вдигна бавно пурата към устните си. Дръпна дълго, крайчето ѝ засия и той присви очи към Джейми. После кимна и издиша две тънки струйки дим през ноздрите си.

— Лека нощ, господин Фрейзър. Ще помислите за предложението ми, нали?

Не исках да чуя отговора — не трябваше да го чувам. Плъзнах се по коридора със свистене на поли и стреснах един лакей, който дремеше в тъмен ъгъл.

Стигнах обратно до стаята над конюшните, без да срещна никого, и се срутих на леглото. Сърцето ми бумтеше не само от тичането по стълбите, но и от чутото.

Джейми щеше да помисли върху предложението на губернатора. И то какво предложение! Да си върне с един замах всичко, което бе изгубил в Шотландия — дори повече.