В здрача на вторник [bg]

— Пневмония.

— Ще се оправи ли?

— Не бих могла да кажа — отвърна жената.

— Може ли да поговоря с някого за нея? Може би с управителя?

— Госпожа Лоу е тук. Можете да разговаряте с нея.

Госпожа Лоу беше около петдесетгодишна, имаше ясен, висок глас, весело изражение и пъргава походка. Всичко у нея бе предназначено да повдига духа на околните. На Фрида й беше трудно да стои близо до нея и дори да я гледа. Но, от друга страна, как иначе би могъл да издържи човек, работейки на такова място?

— Искате ли да надникнете в стаята й? Горката жена. Елате с мен. — И тя хвана приятелски Фрида под ръка. — Ето, насам.

Двете тръгнаха по коридора, който Фрида така добре си спомняше. Разминаха се с мъж с развлечена пижама и след малко спряха пред една врата.

— Състоянието й е тежко — предупреди я госпожа Лоу и отвори вратата на малката, оскъдно обзаведена стая: същата решетка на прозореца, същата картина на Моста на въздишките на стената, същата лавица, на която имаше единствено Библия в кожена подвързия, същата ваза без цветя. Фрида потърси с поглед фотографията на Дийн в рамка и видя, че са я махнали. Този път Джун Рийв не седеше във фотьойла, а лежеше в леглото с кислородна маска на устата. Кожата й беше грапава, с цвят на тютюневи листа. Гръдният й кош се повдигаше и спускаше неравномерно. Очите й бяха затворени.

— Не й остава много — каза госпожа Лоу. Имаше бели зъби и яка захапка.

— Говори ли понякога?

— Не и сега.

Фрида се загледа в майката на Дийн и Алън, в малката й набръчкана уста и в съсухрената й, умираща плът. Навремето бе изоставила новородения Алън, без да я е грижа дали ще оцелее, или ще умре; бе помогнала на Дийн да откраднат Джоана и да я превърнат в Тери; имаше собствени разбирания за морал, смяташе себе си за права и не се интересуваше от мнението на другите. Сега обаче бе далеч от всякакви упреци и омраза. Фрида се запита какви ли сънища сънува зад непроницаемото си лице.