Гробовни тайни [bg]

Да открия Уейнрайт се оказа по-трудно, отколкото очаквах. Нямах нито адреса, нито телефонния му номер, а Тери ми бе казал, че се е пенсионирал. За всеки случай позвъних в катедрата, в която беше работил в Кеймбридж. Надявах се да открия някой, който може да ми помогне. Секретарката обаче веднага ме отряза.

— Нямаме право да съобщаваме лична информация — отсече тя сприхаво.

В следващия половин час напразно рових из интернет, докато не ми хрумна да пробвам най-лесното. Преди години Уейнрайт беше споменал, че живее в Торбей. Нямаше гаранция, че все още е там, нито че името му фигурира в телефонния указател. Написах Уейнрайт, проф. Л. в онлайн указателя и веднага намерих и адреса, и телефонния му номер.

Направо съм гений, помислих си унило аз и започнах да разтривам схванатия си врат.

Телефонът звъня доста дълго, преди някой да вдигне слушалката.

— Домът на семейство Уейнрайт.

Беше женски глас, който звучеше отсечено и предвзето.

— Мога ли да говоря с Ленард Уейнрайт?

Настъпи мълчание.

— Кой го търси?

— Казвам се Дейвид Хънтър. Преди няколко години работихме заедно с професор Уейнрайт — добавих аз, защото не бях сигурен дали ще си спомни за мен.

Този път мълчанието не беше толкова дълго.

— Не съм чувала името ви. От Кеймбридж ли се познавате?

— Не, бяхме… — опитах се да намеря подходящите думи, после се отказах. — Работихме заедно по едно полицейско разследване. В момента съм наблизо и…

Не успях да довърша изречението си.

— Да, разбирам. За съжаление Ленард не може да се обади в момента, но аз съм съпругата му. Казахте, че сте наблизо, така ли?

— Да, но…

— Тогава трябва непременно да се отбиете! Сигурна съм, че Ленард много ще се зарадва да види свой стар колега.

Много се съмнявах в това.

— Може би ще е по-добре да се обадя по-късно…

— Глупости! Свободен ли сте утре по обяд? Обикновено хапваме нещо леко около един часа. Освен ако, разбира се, нямате друг ангажимент…

Покана за обяд? Това беше последното нещо, което очаквах.

— Ако сте сигурна, че няма да ви притесня…

— Разбира се, че няма да ме притесните. Чудесно! Ленард ще ви очаква с нетърпение!

Затворих телефона, слисан от неочакваната покана. Зачудих се защо Уейнрайт не може да се обади. Перспективата да обядвам с археолога и съпругата му не беше вълнуваща, а и се съмнявах, че Уейнрайт ще бъде благодарен на жена си за поканата. Тъй или иначе, вече бях приел. Оставаше да намеря с какво да запълня остатъка от вечерта. Тъкмо се чудех какво да правя, когато телефонът ми иззвъня. Обаждаха се от болницата.

Софи бе дошла в съзнание.