Дългият път към дома [bg]
- Автор: Пенни Луиза
- Серия: Разследванията на инспектор Гамаш #10
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: СофтПРЕС
- ISBN: 9786191515158
- Переводчик: Нели Лозанова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Дългият път към дома [bg]». Краткое содержание книги:
Толкова време прекарваше в притеснения за Жан Ги и неговите слабости, че не се бе замислял за своите собствени. Не беше пристрастен към болката или паниката, но навярно бе твърде привързан към блаженството, което настъпваше, когато те си отидат.
Знаеше, че човешкият ум наистина е място в себе си и може „от рая да направи ад или от ада — рай“.
Гамаш бе напълно убеден, че именно такова нещо се е случило и е Питър Мороу. Направил бе от рая ад. Затова бе прогонен. От изгубения рай.
Но Питър Мороу не беше Луцифер, падналият ангел. Той бе просто един мъж с проблеми, който живееше в главата си и не осъзнаваше, че раят се намира само и единствено в сърцето. За нещастие на Питър, там живееха и чувствата. А те почти винаги бяха една голяма бъркотия. Питър Мороу не харесваш бъркотиите.
Арман се разсмя, защото си припомни разговора от предишната вечер.
Така бе характеризирала Клара първите си опити в живо писта. Не, не ги бе нарекла „бъркотия“, беше нещо друго. Кучешка закуска. Рут бе използвала това сравнение, а Клара се бе съгласила. Рут се опитваше да улови емоции и да ги предаде чрез поезията си. Чрез цветове и композиции Клара се опитваше да придаде форма на чувствата.
Беше бъркотия. Неуправляема. Рискована. Плашеща. Толкова много неща можеха да се объркат. Провалът винаги бе на една ръка разстояние. Но същото можеше да се каже и за триумфа.
Питър Мороу не поемаше рискове. Нито се проваляше, нито постигаше успехи. Нямаше падения, но нямаше и възходи. Пейзажът на битието му бе равен и скучен. Една безкрайна предсказуема пустиня.
Какъв ли удар бе за него случилото се, след като цял живот беше играл на сигурно и въпреки това бе изхвърлен? От дома си. От професията си.
Как трябваше да постъпи човек, когато изпитаното вече не действаше?
Гамаш присви очи и се вгледа в пейзажа. Заслуша се. Този път не в кучешкия лай. Не в птичите песни, нито в шумоленето на дъбовете, кленовете и боровете. Сега слушаше откъслечните разговори, които изплуваха от паметта му. Спомняше си с повече подробности дискусията от предишната вечер. Събираше изречение оттук, жест оттам. Точица или мазване с четка, но във вид на думи, а не на бои. Така си изгради цялостна картина.
Изправи се, все още загледан в далечината. Чакаше да се наместят и последните парченца. И ето — появиха се.
Набързо пъхна книгата в джоба си и тъкмо тръгваше надолу по хълма, когато видя как Мирна излиза от книжарницата си по халат и едва ли не тичешком пресича селския площад. Знаеше, че и двамата са тръгнали към едно и също място. Към дома на Клара.
— Къде си? — извика Мирна.
— Тук вътре.
Клара стана от столчето и тръгна към вратата на ателието, където вече стоеше Мирна, застинала като някоя от статуите на Великденските острови — при условие че бяха изсечени от бархет, а не от камък. Книжарката често се отбиваше на гости, но рядко идваше толкова рано и обикновено се обличаше, преди да излезе. Мирна рядко си правеше труда да оповести, че е пристигнала. А Клара рядко чуваше гласа й да звучи така. Панически? Не, нямаше паника.
— Клара?
Дочу друг глас, който звучеше по същия начин. Беше на Арман, а в тона му долови вълнение.
Мисля, че знам с какво се е занимавал Питър — рече бившият детектив.
— И аз — обади се Мирна.
— И аз — потвърди Клара. — Но трябва да се обадя на едно място.
— Oui — съгласи се Гамаш и двамата с Мирна тръгнаха след Клара към дневната, където беше телефонът.
След няколко минути художничката затвори, обърна се към тях и кимна. Прави бяха. Появило се бе едно огромно парче от пъзела или поне скоро щеше да се появи.
Петнайсета глава
Осени ме преди малко, докато гледах последната му картина — призна Клара. Преместили се бяха в ателието на Питър, привлечени от платното на статива.
— Ти как се досети? — обърна се художничката към Мирна.
— Цветният кръг.
Книжарката разказа за живописния си английски мъфин. Гамаш, който още не беше закусвал, си помисли, че „конфилини“ звучи като нещо гениално.
— А ти? — попита Мирна бившия детектив.
— Мислех си за кучешката закуска — отвърна Арман и описа разсъжденията, които го бяха довели до същото заключение макар и по друг път.
— И за това колко е трудно да се изобрази чувство. В началото е истинска бъркотия.
Пред тях стоеше картината, която Питър бе изоставил. Цялата бе издържана в оттенъци на бялото. Великолепен усет за нюансите. Почти невъзможно бе човек да различи платното от боите. Изразните средства от метода.