Парижката книжарница

П. Д. поклати глава.

— Само си представете — двайсет години търси една жена!

— И какво от това? Нима има по-добра причина?

— Само вие можете да дадете точен отговор, Джон Лост.

— Какво? Как ме нарекохте току-що, Олсон?

— Нали чухте? Жан Пердю, Джон Лост, Джовани Пердито. Вече съм ви сънувал.

— Вие ли написахте „Южни светлини“?

— А вие танцувахте ли вече?

Жан Пердю глътна пастиса наведнъж. Обърна се и плъзна поглед по жените. Някои се извърнаха, други срещнаха очите му.

А една го проследи с поглед. В средата на двайсетте, къса коса, малък бюст, твърд делтовиден мускул между рамото и шията. Парене в погледа, което свидетелстваше за див глад, но и за смелост да утоли глада си.

Пердю ѝ кимна. Тя се надигна, без да се усмихне, и извървя половината път насреща му. Минус точно една стъпка. Последната. Беше негов ред. Длъжен бе да я направи.

Жената чакаше. Гневна, едва владееща се котка.

В същия миг оркестърът завърши първата песен. Мосю Пердю закрачи към жадната за живот котка.

„Битка!“ — зовеше лицето ѝ.

„Покори ме, ако можеш, но не смей да ме унижаваш“ —изискваше устата ѝ.

„И тежко ти, ако не смееш да ми причиниш болка. Аз съм мека, но усещам мекотата едва в страстта на цялостната твърдост. И знам как да се браня!“ — това казваха малката, твърда ръка и вибриращото напрежение, което държеше тялото ѝ изправено. Казваха го и бедрата ѝ, които веднага се притиснаха към неговите.

Притисна се към него от горе надолу — и още при първите тонове Жан ѝ предаде енергията си с тласък от слънчевия сплит. Притисна я надолу, още надолу, докато и двамата останаха на единия си крак — а другият бе протегнат високо във въздуха.

Жените си зашепнаха смаяно, но веднага спряха, когато Пердю вдигна младата жена и бързо, с рязко, умело движение уви танцуващия ѝ крак около коляното си. Коленете им се срещнаха. Двамата се притиснаха един към друг като голи влюбени.

В тялото на Жан пулсираше енергия, дълго останала неизползвана.

Още ли може? Наистина ли ще съумее да се върне в тялото си, неизползвано от цяла вечност?

„Не мисли, Жан! Чувствай!“

Да, Манон.

Манон го научи да не мисли, докато се любят. По време на любовната игра, докато танцуваха и докато говореха за чувства. Наричаше го „типичен северняк“, защото се опитваше да крие душевните си вълнения зад фрази и сковано лице. Защото по време на секс внимаваше да се държи прилично. И защото не танцуваше, а влачеше и буташе Манон по паркета като торба с покупки, вместо да се отдава на желанията си. Да изпълнява прищевките на волята си, да реагира спонтанно.

Манон разчупи сковаността му като орех. Разчупи я между голите си ръце, между голите си пръсти, между голите си крака…