Нощният ловец [bg]

Каквато всъщност не взех от Яворски. Малък, абсурдно незначителен детайл, от онези обаче, които превръщат силните мъже на делата в несдържани хленчещи невротици. Това предметно стъкло ми трябваше. Без него смъртта на Яворски ставаше безсмислена. Целият идиотски епизод се превръщаше в проява на нелепа импулсивна глупост. Незавършен беше. Нямах предметно стъкло.

Тръснах глава. Опитвах се спастично да раздвижа две сиви клетки в един и същи синапс. Донякъде ми се прииска да взема лодката и да направя някоя от ранните си обиколки. Сигурно соленият въздух щеше да пропъди глупостта от черепа ми. Или да отида на юг, към Търки Пойнт. Кой знае, може пък да мутирам от радиацията в рационално същество. Вместо това си направих кафе. Да, нямах предметно стъкло. Това обезценяваше цялото приключение. Без предметно стъкло, все едно че си бях останал вкъщи. Или почти все едно. Имаше и други начини да компенсирам. Усмихнах се нежно при спомена за комбинацията от лунна светлина и приглушени писъци. Боже, какво лекомислено чудовище бях! Един епизод, различен от всички останали. Не е зле от време на време човек да наруши стереотипа. Разбира се, оставаше и Рита, обаче нямах и най-малка представа какво да мисля за нея. Затова престанах да мисля. Замених я със спомена за хладния ветрец, обгърнал сгърченото дребно човече, което обичаше да измъчва деца. Моментът почти ми достави удоволствие. Разбира се, след десет години споменът щеше да избледнее, а без предметното стъкло нямаше как да го съживя. Исках си сувенира. Добре, ще видим.

Докато кафето заври, отидох да проверя за вестника. По-скоро заради надеждата, отколкото заради реалните очаквания, които питаех. Вестникът рядко идваше преди шест и трийсет, а в неделните дни понякога го донасяха чак след осем. Още един ярък пример за дезинтеграцията на обществото, която толкова тревожеше Хари. Ама така си беше: ако не можете да ми донесете вестника навреме, как искате аз да се въздържам да не убивам хора?

Вестник нямаше. Голяма работа. Интерпретацията на моите авантюри от страна на пресата никога не ме е вълнувала особено. А Хари ме беше предупредил за идиотщината на изкушението да си правя албум с изрезки. Излишно е. Рядко изобщо поглеждах анализа на изявите си. Този път беше малко по-различно, разбира се, понеже действах прибързано и донякъде се притеснявах, че не съм прикрил следите си както трябва. Просто бях любопитен какво можеше да кажат за моето случайно приключение. Затова седях с кафето и чаках трийсет и пет минути, докато не чух вестникът да тупва до вратата. Взех го и го разлистих.