Нощният ловец [bg]

Хари каза нещо, което не успях да чуя. Очите ми бяха приковани в сестрата, а нейните — в мен. Две чудовища, готови да се сдавят заради къс месо. Без да свалям поглед от нея, се наведох към Хари.

— Искам… болка… — каза той.

Рязко се обърнах към него. Иззад открояващия се скелет, уютно вгнезден под болнично остриганите коси, които изведнъж ми се сториха прекалено тежки за главата му, Хари се беше върнал, проправяше си път през мъглата. Кимна, много бавно посегна и стисна ръката ми.

Отново погледнах Сестрата на Последните дни.

— Той иска тази болка — казах й и някъде в едва доловимата бръчица, в сприхавото поклащане на главата й долових рева на дивото животно, което вижда как жертвата му изчезва в дупката си.

— Ще трябва да уведомя лекаря — каза тя.

— Добре — отвърнах. — Ние ще почакаме тук.

Не откъсвах поглед от нея, докато тя се плъзгаше към коридора като огромна, носеща смърт птица. Почувствах натиск върху ръката си. Хари ме наблюдаваше, докато аз наблюдавах Сестрата на Последните дни.

— Ти… знаеш… — каза Хари.

— За сестрата ли? — попитах. Той притвори очи и кимна. Само веднъж.

— Да — потвърдих. — Зная.

— Тя… Ти… — продължи Хари.

— Какво? — обади се Дебора. — За какво говорите? Добре ли си, татко? Какво означава това „тя… ти“?

— Тя ме харесва — отвърнах. — Той мисли, че сестрата сигурно си пада по мен, Деб — казах и отново се извърнах към Хари.

— А, хубаво — промърмори Дебора, но аз вече бях пренесъл вниманието си върху Хари.

— Какво е направила? — попитах.

Той се опита да поклати глава, но едва кимна. Намръщи се. Разбрах, че болката се връща. Както той искаше.

— Много… — каза той. — Тя… дава много. — Въздъхна и притвори очи.

В онези дни трябва да съм бил много глупав, защото не схванах веднага какво казва.

— Много какво?

Хари отвори замъглените си от болка очи и прошепна:

— Морфин.

Почувствах се така, сякаш ме прониза остра светлина.

— Свръхдоза. Убива със свръхдози. А на такова място, където това й е почти работата, никой не задава въпроси… ами че то…

Хари отново стисна ръката ми и спрях да дрънкам.

— Не й позволявай — каза ми с пресипнал глас и изненадваща сила. — Не я оставяй… да ме дрогира пак.

— Ама моля ви се… — Дебора едва се сдържаше да не се разплаче. — За какво говорите?

Погледнах Хари, но той стисна очи, защото болката внезапно го прониза.

— Той мисли, че… — започнах, но после замълчах. Разбира се, Дебора нямаше представа какъв съм, а Хари изрично ми беше забранил да й разкривам каквото и да е. Как можех да й кажа нещо, без да й разкрия истината? Това беше проблем. — Мисли, че сестрата му дава много морфин — казах накрая. — Нарочно.