![Нощният ловец [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/9/9/noshchniyat-lovec-bg-download.jpg)
Нощният ловец [bg]
- Автор: Линдсей Джеффри
- Серия: Декстър #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Елика Рафи
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Нощният ловец [bg]». Краткое содержание книги:
Защо сънувах? Отражение от напрежението след приключенията върху травмираното ми подсъзнание? Никога не бях чувствал напрежение. Всъщност винаги бях изпитвал освобождение от напрежението. Разбира се, никога не се бях озовавал толкова близо до катастрофата. Защо ми трябваше и да сънувам обаче? Някои от образите бяха мъчително очевидни: Яворски и Хари, неразличимото лице на мъжа с ножа. Точно сега. Защо ме травмираха с неща, взети сякаш от учебник по психиатрия?
И защо изобщо ме травмираха със сънища? Нямах нужда от сънища. Имах нужда от покой. Вместо покой обаче ето ме в кухнята да си играя с кукла Барби. Отново пернах главата: трак, трак. Пак в този ред на мисли: защо ми беше изобщо Барби? И как щях да намеря навременно решение, за да спася кариерата на Дебора? Как да заобиколя Ла Гуерта, след като бедната беше така обсебена от мен? А в името на всичко свято, ако наистина съществува нещо свято, защо й трябваше на Рита да прави ТОВА с мен?
Изведнъж всичко ми заприлича на тъпа сапунена опера. Не издържах вече. Намерих някакъв аспирин и сдъвках три таблетки. Бяха гадни. Но пък никога не съм харесвал лекарствата. Вземам ги само при нужда.
Особено след смъртта на Хари.
16.
Смъртта на Хари не беше нито бърза, нито лека. Той преживя ужасни мъки — първата и последна проява на себичност от негова страна през целия му живот. Година и половина Хари умираше — постепенно, подхлъзваше се за няколко седмици, с битка почти си възвръщаше силите, а ние бяхме съвсем като замаяни от усилията си да отгатнем ще си отиде ли сега, този път, или е победил напълно? Не знаехме, но понеже това беше Хари, ни се струваше глупаво да се предадем. Хари щеше да направи каквото трябва, без значение от усилията, които щеше да положи. Какво означава това обаче, когато умираш? Уместно ли е да се бориш, да се вкопчваш и да караш нас, останалите, да изстрадат тази безкрайна смърт, след като смъртта идва без значение какво правиш? Или подобава да се измъкнеш елегантно и без излишно суетене?
На деветнайсет години аз, разбира се, нямах представа за отговора, макар вече да знаех за смъртта повече от мнозинството пъпчиви и недодялани второкурсници в университета в Маями.
Един прекрасен есенен следобед след лекцията по химия, докато прекосявах университетския двор на път за студентската лига, Дебора изникна до мен.
— Дебора — възкликнах. Постарах се гласът ми да прозвучи колежански. — Хайде да пием кола.
Хари ми беше казал да се навъртам в лигата и да пия кола. Казал ми беше, че това ще ми позволи да мина за човек и ще ме научи как се държат останалите хора. Прав беше, разбира се. Като оставим пораженията върху зъбите ми, усвоявах много неща за този неприятен вид.
Дебора, на седемнайсет, вече прекалено сериозна, поклати глава и каза само:
— Татко…
След минути вече шофирахме през града към хосписа, където бяха приели Хари. Хосписът не вещаеше нищо добро. Означаваше, че според лекарите Хари е на път да умре и че му предлагат да им сътрудничи.
Хари хич не изглеждаше добре. Беше позеленял и така застинал върху чаршафите, че се зачудих дали не сме закъснели. Беше отслабнал и прозрачен след дългата битка. На всички ни се струваше, че нещо в него се опитва да си проправи път навън. Респираторът съскаше. Гласът на Дарт Вейдър от гроб на живо погребан. В тесния смисъл на думата Хари беше жив.
— Татко. — Дебора го хвана за ръката. — Доведох Декстър.
Хари отвори очи и главата му се изтърколи към нас, сякаш някаква невидима ръка я побутна по възглавницата. Това обаче не бяха очите на Хари. Към нас се извърнаха мътни сини кухини, едва мъждукащи, празни, необитаеми. Тялото на Хари може и да беше живо, но той не беше в него.
— Не отива на добре — каза сестрата. — Просто се опитваме да го облекчим.
Засуети се с една голяма спринцовка, която взе от един поднос, вдигна я, за да изкара въздушните мехурчета.
— Чакай. — Гласът му беше толкова слаб, че отначало го взех за шум от респиратора. Огледах стаята и накрая спрях поглед върху онова, което бе останало от Хари. В мътните празни очи проблясваше искра. — Чакай… — каза той отново и кимна към сестрата.
Тя или не го чу, или реши, че може да го пренебрегне. Пристъпи до него и предпазливо повдигна вдървената му ръка. Започна да я натрива с памучен тампон.
— Не — кротко, почти нечуто прошепна Хари.
Обърнах се към Дебора. Изглеждаше… нерешителна. Наблюдаваше ставащото с всепоглъщащо внимание. Отново погледнах Хари. Той не откъсваше поглед от мен.