Нощният ловец [bg]

— Върви — прошушна той. Дебора остана за миг загледана в него, после излезе да търси лекаря. Когато затвори вратата, стаята натежа от тишина. Думите на Хари не излизаха от ума ми. Не се сещах по какъв друг начин да ги изтълкувам, освен че той най-после ме освобождаваше, че най-после ми позволяваше да извърша Истинското нещо. Не се осмелявах обаче да попитам дали има точно това предвид. Страхувах се да не ми отвърне, че е искал да каже нещо друго. Просто стоях там, безкрайно, както ми се стори, загледан през малкия прозорец в градината отвън, към заобиколения с леха червени цветя фонтан. Времето течеше. Устата ми пресъхна.

— Декстър — каза Хари накрая.

Не отвърнах нищо. Каквото и да измислех, все ми се струваше неподходящо.

— Така стоят нещата — промълви Хари. Бавно и мъчително. Погледнах го. Той ми отвърна с напрегната полуусмивка. Накрая видя, че съм с него. — Скоро ще си… тръгна. Не мога да ти попреча да… бъдеш този, който си.

— Да бъда това, което съм, татко — уточних.

Той махна с немощна, крехка ръка.

— Рано или късно… ти… ще изпиташ необходимост да го направиш с човек.

Само при мисълта за това кръвта ми запя.

— С някой, който… има нужда от това…

— Като сестрата — казах. Успях да го кажа.

— Да. — Хари притвори очи за един дълъг момент, а когато продължи, гласът му беше почти неразбираем от болка. — Тя има нужда от това, Декстър. Това е… — Той се задъха. Можех да чуя как езикът му изтрака, сякаш устата му беше пресъхнала. — Тя умишлено… слага свръхдоза на пациентите… убива ги… убива ги… нарочно… Тя е убийца, Декстър… Убийца…

Преглътнах. Чувствах се донякъде неподготвен, замаян, но в крайна сметка в живота на един млад мъж моменти като този са много важни.

— Наистина ли искаш да… — Гласът ми секна. — Добре ли ще е, ако я спра, татко?

— Да — каза Хари. — Спри я.

Поради някаква причина се чувствах така, сякаш трябваше да съм абсолютно сигурен.

— Искаш да кажеш… нали знаеш. Както го правя обикновено? С… нали знаеш, маймуната?

Очите на Хари бяха притворени. Очевидно се беше оставил на надигащата се вълна на болката. Въздухът раздра гърдите му.

— Спри… сестрата. Като… маймуната.

Главата му се изви леко назад, дишането му се учести, но остана накъсано.

Добре.

Това беше.

„Спри сестрата, както го направи с маймуната“. В това определено имаше нещо първично. В обзетия ми от безумно бръмчене мозък обаче звучеше музика. Хари ми даваше свобода. Разполагах с разрешение. Говорили бяхме, че някой ден то ще се случи, но досега той все ме възпираше. До този момент.

Този момент.

— Говорили сме… за това — каза Хари с все така притворени очи. — Знаеш какво да направиш…

— Говорих с лекаря! — Дебора влетя в стаята. — Ще дойде и ще коригира лекарствата в картона.

— Добре — казах и почувствах, че в мен се надига нещо, че пропълзява от основата на гръбнака към тила и темето ми — някакъв електрически импулс, който ме разтърси целия и ме обви като непрозрачно покривало. — Ще поговоря със сестрата.