Артър & Джордж [bg]

— Какво мисля за животните? Дали ги харесвам? Не, по принцип не ги харесвам.

— Така и подозирах.

— Не, инспекторе, нека ви обясня. — Джордж бе усетил поведението на Камбъл да загрубява и реши, че най-добрата тактика ще е да смекчи линията на сблъсък. — Когато бях на четири години, ме заведоха да видя крава. Тя се изходи. Това е едва ли не първият ми спомен.

— Как кравата се е изходила?

— Да. Мисля, че от онзи ден съм недоверчив към животните.

— Недоверчив?

— Да. Към онова, което могат да направят. Не знаеш какво да очакваш.

— Разбирам. И това е вашият пръв спомен, казвате?

— Да.

— И оттогава сте недоверчив към животните. Към всички животни.

— Е, не към котката у дома. Или към кучето на леля Стоунам. Тях много ги обичам.

— Ясно. Но сте недоверчив към големите животни. Като кравите.

— Да.

— А към конете?

— И конете не са надеждни.

— Овцете?

— Овцете просто са глупави.

— Косовете? — пита сержант Парсънс. Това са първите му думи.

— Косовете не са животни.

— Маймуните?

— В Стафордшър няма маймуни.

— Много сме сигурни, а?

Джордж усеща как го обзема гняв. Съзнателно изчаква, преди да отговори.

— Инспекторе, разрешете да кажа, че тактиката на вашия сержант е напълно погрешна.

— О, не мисля, че беше тактика, мистър Ейдълджи. Сержант Парсънс е добър приятел на сержант Робинсън от Хеднесфорд. Някой заплаши да застреля сержант Робинсън в главата.

Мълчание.

— Освен това някой заплаши да заколи двайсет девойчета в селото, където живеете.

Мълчание.

— Е, той не изглежда потресен от чутото, сержант. Значи не сме го изненадали.

Мълчание. Джордж си помисли: грешка беше да му отговарям. Да отговарям на каквото и да било освен на ясни и конкретни въпроси.

Инспекторът прелисти бележника пред себе си.

— Когато ви арестувахме, вие казахте: „Не съм изненадан. Очаквах го от доста време.“ Какво имахте предвид?

— Каквото казах.

— Е, тогава позволете да ви обясня какво разбрахме от казаното аз и сержантът и какво би разбрал всеки нормален човек. Че най-после сте заловен и изпитвате известно облекчение от това.

Мълчание.

— Според вас защо сте тук?

Мълчание.

— Може би смятате, че сте тук, защото баща ви е индус?

— Всъщност баща ми е парси.

— По ботушите ви има кал.

Мълчание.

— По бръснача ви има кръв.

Мълчание.

— По палтото ви има конски косми.

Мълчание.

— Не бяхте изненадан от ареста.

Мълчание.

— Не смятам всичко това да има нещо общо с факта, че баща ви е индус, парси или хотентот.

Мълчание.

— Е, той май си изчерпи думите, сержант. Сигурно ги пази за пред съда.

Върнаха Джордж в килията, където го чакаше чиния студена каша. Той не я докосна. На всеки двайсет минути чуваше скърцането на шпионката; на всеки кръгъл час — поне така предполагаше — вратата се отключваше и надзирателят влизаше да го провери.