Артър & Джордж [bg]

Но под изтощението, гнева и страха Джордж откри още едно чувство — облекчението. Досега не можеше да направи нищо срещу преследвачите и авторите на анонимни писма; нищо не успя да направи и докато полицаите се лутаха — освен да им предложи разумен съвет, който те отхвърлиха с пренебрежение. Но мъчителите и некадърниците го бяха довели в сигурно убежище, в неговия втори дом — законите на Англия. Сега знаеше къде се намира. Макар че работата му рядко го водеше в съдебните зали, той ги познаваше като част от своята естествена територия. Бе посещавал достатъчно съдебни процеси, за да види как устата на хората пресъхва от паника и те едва успяват да дадат показания, когато застанат пред строгото величие на закона. Беше виждал как самоуверени полицаи с лъснати копчета биват превърнати в лъжливи глупци от съвсем посредствени адвокати. И бе забелязал — не, не просто забелязал, а усетил, почти докоснал — онези невидими, неразривни нишки, свързващи всички, които представляват закона. Съдии, прокурори, адвокати, чиновници, пристави — това бе тяхното царство, където си говореха на свой собствен език, почти напълно неразбираем за всички останали.

Разбира се, работата изобщо нямаше да стигне до съдии и адвокати. Полицаите нямаха доказателства срещу него, а той разполагаше с най-сигурното доказателство за алиби. Свещеник от англиканската църква щеше да се закълне с ръка върху светата Библия, че по време на престъплението синът му е спал в заключена стая. След което магистратите щяха да се спогледат и дори нямаше да си правят труда да се оттеглят. Инспектор Камбъл щеше да стане обект на най-строго порицание и край. Естествено, трябваше да си наеме добър адвокат и смяташе, че най-подходящ ще е мистър Личфийлд Мийк. Обвинението отпада, присъжда му се обезщетение, освобождават го с безупречна репутация, върху полицията се сипят критики.

Не, увличаше се. И прекалено избързваше като наивник от простолюдието. Нито за миг не биваше да спира да мисли като адвокат. Трябваше да предвиди какво ще твърдят полицаите, какво да каже защитникът му, какво ще приеме съдът. Трябваше да помни с абсолютна увереност къде е бил, какво е правил и говорил, кой какво му е казвал през целия период на изфабрикуваната престъпна дейност.

Систематично анализира последните два дни, като се подготвяше да докаже категорично едно просто и неоспоримо събитие. Набеляза си свидетелите, които можеха да му потрябват: неговата секретарка, обущаря мистър Хандс, началник-гарата мистър Мериман. Всеки, който го е видял да върши нещо. Например Макрю. Ако Мериман не можеше да потвърди факта, че е заминал за Бърмингам с влака в 7:39, Джордж знаеше кого да повика. Докато чакаше на перона, Джоузеф Макрю дойде и му предложи да хване по-късен влак, тъй като инспектор Камбъл искал да разговаря с него. Маркю беше бивш полицай, който в момента държеше странноприемница; не беше изключено да са го наели за специален агент, но не стана дума за това. Джордж попита какво иска Камбъл, а Маркю отвърна, че не знае. Джордж се колебаеше как да постъпи и в същото време се питаше какво ли си мислят другите пътници за разговора, когато Макрю изведнъж смени тона и фамилиарно подхвърли нещо от сорта… не, не от сорта, а буквално: „Стига де, мистър Ейдълджи, не можете ли да си вземете един ден почивка?“ А Джордж си помисли: всъщност, добри ми човече, взех си почивка точно преди две седмици, ходих със сестра си до Абъристуит, но щом става дума за почивка, ще се съобразявам със своето мнение или с това на баща ми, а не със стафордшърските полицаи, чието поведение през последните седмици едва ли се отличава с особена любезност. Затова обясни, че на Нюхол Стрийт го чакат неотложни дела, и когато влакът в 7:39 пристигна, остави Маркю на перона.