Артър & Джордж [bg]

Определено бе следващото заседание да се проведе другия четвъртък, 3 септември, в Канок. Във вторник мистър Мийк дойде при Джордж с лоша вест.

— Добавят второ обвинение. Заплаха за убийство с огнестрелно оръжие на сержант Робинсън от Хеднесфорд.

— Да не са намерили и пушка до ботушите ми в нивата? — попита смаяно Джордж. — Убийство с огнестрелно оръжие? Да застрелям сержант Робинсън? Та аз през живота си не съм пипал пушка и доколкото знам, никога не съм виждал сержант Робинсън. Мистър Мийк, полудели ли са? Какво може да означава това?

— Какво означава ли? — отвърна мистър Мийк, сякаш избухването на неговия клиент се свеждаше до най-обикновен въпрос. — Означава, че магистратите със сигурност ще предявят обвинение. Колкото и слаби да са доказателствата, вече едва ли ще ги пренебрегнат.

По-късно Джордж седеше на леглото си в болничното крило. Смайването все още го изгаряше като треска. Как можеха да му причинят това? Как можеха да разсъждават по този начин? Гневът бе тъй ново чувство за Джордж, че той не знаеше срещу кого да го насочи — Камбъл, Парсънс, Ансън, полицейския юрист, магистратите? Е, щеше да започне от магистратите. Мийк казваше, че със сигурност ще предявят обвинение — сякаш нямаха собствен разсъдък, сякаш бяха механични кукли или марионетки. Но така или иначе, кои бяха те? Едва ли можеха да се квалифицират като хора от юридическата професия. Повечето бяха самодоволни аматьори, получили мимолетна власт.

Джордж изпита вълнение от презрителните си думи и веднага след това се засрами. Точно затова гневът беше грях — водеше към неистини. Магистратите в Канок без съмнение не бяха нито по-добри, нито по-лоши от останалите си колеги; не си спомняше да са казали и дума, срещу която би изтъкнал сериозно възражение. Колкото повече мислеше за тях, толкова по-бързо се възвръщаше професионалният му инстинкт. Изумлението стихна до нивото на силно разочарование, после се превърна в трезво примирение. Очевидно бе много по-добре делото му да стигне до по-висш съд. Присъствието на адвокати и по-внушителната обстановка щяха да са гаранция за истинско правосъдие. Съдът в Канок беше абсолютно неподходящ. Та по размери той приличаше на класната стая до църквата. Нямаше дори подсъдима скамейка — обвиняемите трябваше да седят на стол в средата на залата.