Артър & Джордж [bg]

След кратко шушукане дъщерята излезе и се върна с къс широк инструмент, който протегна напред предизвикателно.

— Това е ботаническата му лопатка — обясни тя.

Камбъл разбра от пръв поглед, че предметът не би могъл да причини такива рани, каквито бе видял преди малко. Въпреки това се престори, че проявява жив интерес, отнесе лопатката до прозореца и я огледа от всички страни.

— Ето какво намерихме, сър.

Един от полицаите държеше калъф с четири бръснача. Единият изглеждаше влажен. По опакото на другия имаше червени петна.

— Това са моите бръсначи — бързо каза викарият.

— Единият е влажен.

— Без съмнение, защото се бръснах с него само преди час.

— А синът ви… с какво се бръсне?

Кратко мълчание.

— С един от тези бръсначи.

— Аха. Значи, строго погледнато, не са само ваши, сър?

— Напротив. Това винаги е бил моят комплект бръсначи. Притежавам го повече от двайсет години и когато дойде време синът ми да се бръсне, разреших му да ползва един от тях.

— Което прави и досега?

— Да.

— Не му ли се доверявате да има собствен бръснач?

— Не му трябва собствен бръснач.

— Чудно, че не му разрешавате да си има бръснач.

Камбъл изрече последното с леко въпросителен тон, очаквайки да види дали някой ще се хване на въдицата. Едва ли, помисли си той. В това семейство имаше нещо особено, макар че не можеше да определи точно какво. Не се опитваха да му пречат. Ала в същото време усещаше, че далеч не са откровени.

— Синът ви е излизал снощи.

— Да.

— За колко време?

— Не съм съвсем сигурен. Час, може би повече. Шарлот?

Съпругата сякаш пак се позабави да отговори на съвсем лесен въпрос.

— Час и половина или и три четвърти — прошепна най-сетне тя.

Предостатъчно време, за да стигне човек до нивата и да се върне, както бе проверил току-що Камбъл.

— И по кое време беше това?

— Някъде между осем и девет и половина — отговори викарият, макар че Парсънс бе отправил въпроса към съпругата му. — Отиде до обущаря.

— Не, имам предвид след това.

— След това не е излизал.

— Но аз попитах дали е излизал през нощта и вие потвърдихте.

— Не, инспекторе, вие попитахте дали е излизал снощи, не през нощта.

Камбъл кимна. Този свещеник не беше глупав.

— Е, бих желал да видя ботушите му.

— Ботушите му?

— Да, ботушите, с които излезе. И ми покажете с кои панталони е бил.

Панталоните бяха сухи, но като ги огледа повторно, Камбъл забеляза черна кал отдолу по крачолите. Ботушите също се оказаха изцапани с кал и още влажни.

— Открих и това, сър — каза сержантът, който донесе ботушите. — Струва ми се още влажно.

И той подаде на Камбъл синьо вълнено палто.

— Къде го намери? — Инспекторът плъзна длан по палтото и потвърди: — Да, влажно е.

— Висеше до задната врата над ботушите.

— Дайте да пипна — каза викарият. — Той прокара пръсти по ръкава и каза: — Сухо е.

— Влажно е — повтори Камбъл, като си мислеше: при това аз съм полицаят. — И тъй, на кого принадлежи?