Артър & Джордж [bg]

— Изчакайте за момент. — Джордж притисна слепоочията си с пръсти. — Сега си спомням. Вървях по пътя за Чърчбридж. После завих надясно към Уотлинг Стрийт Роуд, после към Уок Мил, след това до фермата на Грийн.

Камбъл си помисли, че подобна проява е много впечатляваща за човек, който не помни накъде е вървял.

— И с кого се срещнахте във фермата на Грийн?

— С никого. Не влязох. Не познавам хората там.

— А с кого се срещнахте по време на разходката?

— С мистър Хандс.

— Не. С мистър Хандс сте се срещнали преди разходката.

— Не съм сигурен. Не бяхте ли пратили да ме следи някой от вашите специални полицаи? Трябва само да го попитате, за да получите пълен отчет за маршрута ми.

— О, ще питам, ще питам. И не само него. Значи после вечеряхте. И след това пак излязохте.

— Не. След вечеря си легнах.

— А по-късно станахте и излязохте?

— Не, казах ви кога излязох.

— С какво бяхте облечен?

— С какво ли? Ботуши, панталони, сако и палто.

— Какво палто?

— Синьо, вълнено.

— Онова, което виси до кухненската врата, където си оставяте ботушите?

Джордж се навъси.

— Не, онова е старо домашно палто. Носех онова, което държа на закачалката в коридора.

— Тогава защо палтото до задната врата е влажно?

— Нямам представа. Не съм го докосвал от седмици, ако не и от месеци.

— Снощи сте били с него. Можем да го докажем.

— Тогава въпросът явно е за съда.

— По дрехите, които сте носили снощи, има животински косми.

— Невъзможно.

— Значи наричате майка си лъжкиня?

Мълчание.

— Помолихме майка ви да ни покаже дрехите, които сте носили снощи. Тя се съгласи. По някои от тях имаше животински косми. Как ще обясните това?

— Е, аз живея на село, инспекторе. За жалост.

— За жалост ли? Но вие не доите крави, нито пък подковавате коне, нали?

— Очевидно. Може да съм се опрял на някоя ограда до пасище, където е имало крави.

— Снощи валя, а тази сутрин ботушите ви бяха влажни.

Мълчание.

— Това е въпрос, мистър Ейдълджи.

— Не, инспекторе, това е тенденциозно твърдение. Вие сте огледали ботушите ми. Ако са били влажни, това не ме изненадва. През този сезон пътищата са влажни.

— Но нивите са още по-влажни, а снощи валя.

Мълчание.

— Значи отричате да сте напускали дома си от девет и половина вечерта до разсъмване?

— Дори до по-късно. Излязох в 7:20.

— Но не можете да го докажете.

— Напротив. С баща ми спим в една стая. Всяка нощ той заключва вратата.

Инспекторът млъкна. Погледна към Парсънс, който все още записваше последните думи. Беше чувал немалко фалшиви алибита, но това…

— Извинете, бихте ли повторили?

— С баща ми спим в една стая. Всяка нощ той заключва вратата.

— Откога е в сила тази… процедура?

— Откакто навърших десет години.

— А сега сте?

— На двайсет и седем.

— Ясно — каза Камбъл, макар че съвсем не му беше ясно. — А баща ви… когато заключва вратата… знаете ли къде слага ключа?