Артър & Джордж [bg]

— Казах ви, това е просто старото му домашно палто. Никога не би излязъл с него. Особено до обущаря.

— Тогава защо е влажно?

— Не е влажно.

Дъщерята измисли ново обяснение в полза на брат си.

— Може би ви се струва влажно, защото висеше до задната врата.

Без да се впечатли, Камбъл взе палтото, ботушите, панталоните и другите дрехи, които бе носил Джордж предната вечер; взе и бръсначите. Нареди на семейството да не контактува с Джордж без полицейско разрешение. Остави един човек на пост пред дома на викария, другите прати да обикалят наоколо. След това заедно с Парсънс се върна на нивата, където мистър Луис бе приключил прегледа и поиска разрешение да убие понито. Обеща да предаде доклада си на другия ден. Инспекторът го помоли да отреже парче кожа от мъртвото животно. Полицай Купър щеше да го занесе заедно с дрехите на доктор Бътър в Канок.

На гарата Маркю докладва, че адвокатът категорично отхвърлил молбата му да изчака. Затова Камбъл и Парсънс хванаха първия влак за Бърмингам — в 9:53.

— Странно семейство — каза инспекторът, докато пресичаха канала между Блоксуич и Уолсол.

— Много странно. — Сержантът захапа устната си. — Ако не възразявате, иначе ми се сториха почтени хора.

— Разбирам ви. Това е нещо, което не би било зле да научат и престъпните среди.

— Кое, сър?

— Да не лъжеш повече, отколкото се налага.

— Няма да е скоро. — Парсънс се позасмя. — И все пак би трябвало донякъде да ви е жал за тях. Да се случи на такова семейство. Черна овца, да ме прощавате за израза.

— Прощавам, естествено.

Малко след единайсет двамата полицаи пристигнаха на Нюхол Стрийт 54. Кантората беше малка, само две стаи със секретарка пред вратата за посетители. Джордж Ейдълджи седеше отпуснат в стола зад бюрото си. Изглеждаше болен.

Готов да реагира при всяко внезапно движение, Камбъл каза:

— Не искаме да ви обискираме тук, но трябва да ми предадете револвера си.

Ейдълджи го изгледа с недоумение.

— Нямам револвер.

Инспекторът посочи дълъг лъскав предмет върху бюрото.

— А какво е това?

С безкрайно уморен глас адвокатът обясни:

— Това, инспекторе, е ключ за вратата на железопътен вагон.

— Само се шегувам — отвърна Камбъл.

Но си помисли: ключове. Ключът за училището в Уолсол преди години, а сега и още един. Има нещо много странно в този човек.

— Използвам го като преспапие — обясни адвокатът. — Както навярно си спомняте, аз съм специалист по железопътно право.

Камбъл кимна. После изрече обичайното предупреждение и арестува адвоката. Докато пътуваха с кабриолет към затвора на Нютън Стрийт, Ейдълджи каза на полицаите:

— Не съм изненадан. Очаквах го от доста време.

Камбъл хвърли поглед към Парсънс, който мислено си отбеляза тези думи.