Червената лястовица [bg]

Сукин сын, кучият му син!

Волонтов удари с ръка върху бюрото си.

— Не е нужно да ти обяснявам причината — изкрещя той. — Каквото и да си говорила на Егорова, искам да спреш. Твоето всеизвестно цинично поведение и извратените ти схващания ѝ влияят зле. Продуктивността ѝ спадна. Тя изостава от поставената ѝ задача. Писмените ѝ доклади са неудовлетворителни. Остави я на мира. Или ще взема мерки.

Привикнала към всичко това и без да се засяга от флегматичните крясъци на съветския бюрократизъм, Марта хладнокръвно се наведе напред и заби цигарата си в пепелника на бюрото му. Очите му се стрелнаха надолу в отворената ѝ блуза. Тя постави ръцете си на ръба на бюрото и се наведе още по-близо, за да му предостави по-добър изглед.

— Полковник — започна тя, — трябва да ви кажа нещо. Вие сте отвратителен. Вие сте този, който трябва да остави Егорова на мира. Не я мърсете с вашите отвратителни маниери. Тя не е направила нищо лошо.

— На кого си мислиш, че говориш, а? — изкрещя Волонтов. — Ти не си нищо друго освен една изхабена курва, блядиша! Мога да те изпратя у дома още тази вечер, овързана като свиня, каквато си. И ще бъдеш изпратена в регионалното пътническо бюро в Магнитогорск, където по цял ден ще можеш да проверяваш пътнически разрешителни, а по цяла нощ ще правиш свирки на беззъбите хокеисти от „Металург“.

— А, да, полковник, всички тези познати заплахи — каза Марта. Тя познаваше този вид гадини, този вид страхливци. — Но какво ще кажете за тази заплаха, полковник? Аз ще ви прескоча. Ще ви създам толкова много проблеми в Москва, че вие ще сте този, който ще стои на колене в Магнитогорск. Ваня Егоров няма да остане доволен да чуе, че вашата резидентура е свалка, купчина боклук и че вашите постижения просто не съществуват. Той ще бъде доста заинтересован да чуе как похотливо оглеждате племенницата му и си мечтаете да заврете лицето ѝ между краката си. Мудак. Копеле.

Това беше колосално непокорство. Това беше предателство.

Волонтов се изправи зад бюрото си и закрещя на Марта:

— Събирай си багажа. До утре вечер да те няма тук. Не ме интересува как: с влак, с кораб, със самолет. Ако не си изчезнала до утре вечер…

— Жопа! Задник! — каза Марта, която бе обърнала гръб към Волонтов и вървеше към вратата.

Треперещ от ярост, той рязко отвори чекмеджето на бюрото си, задращи в него и извади малък автоматичен „Макаров“, пистолета, с който не се бе разделял през цялата си кариера. Никога не беше стрелял с него на бойното поле, никога не бе натискал спусъка от гняв. Сега, с трепереща ръка, той дръпна затвора назад и зареди патрон в цевта. Вече на вратата, Марта чу звука и се обърна. Пистолетът на Волонтов беше вдигнат, насочен право срещу нея.

— Аз не съм Димитрий Устинов, полковник Волонтов. Вие и тези като вас не можете да унищожите всяко същество, което не сте в състояние да контролирате.

Сърцето на Марта думкаше, тя не знаеше дали Волонтов ще дръпне спусъка.

Устинов? Убитият олигарх? Заклан в луксозния си апартамент, кофи кръв, слухове за мафиотска вендета? Волонтов нямаше представа за какво говори тази кучка, но съветските електронни лампи, модел петдесетте години, в главата му започнаха да загряват. Инстинктите му на хлебарка му казаха, че има нещо, скрито под повърхността. Той свали пистолета. Марта завъртя дръжката на вратата на кабинета му и излезе. Колегите ѝ стояха струпани в коридора — всички бяха чули крясъците.

Вътре в кабинета Волонтов пушеше цигара и се опитваше да се успокои. Пресегна се към обезопасения бежов телефон, с етикет ВЧ — високочастотный, високочестотен.

— Дайте ми Москва — каза той на оператора. След тридесет секунди говореше с първия заместник-директор Егоров. Две минути по-късно му бяха дадени инструкции. Те включваха следното: да игнорира това, което Йеленова му бе казала, да не го повтаря пред абсолютно никого и да не прави нищо повече. Волонтов се опита да възрази, че такова неподчинение подронва авторитета му. По пращящата линия Егоров му каза да внимава и да си отвори ушите.

— Есть человек, есть проблема. Нет человека, нет проблемы — натърти Еторов.

През Волонтов премина ледена тръпка. Той знаеше тази фраза наизуст. Един от афоризмите на другаря Сталин. „Има човек, има проблем. Няма човек, няма проблем.“