Врагове по неволя [bg]

— Нито пък аз — признах. — А ти как позна, че той е гей?

— Ами само като се погледнахме, и разбрахме, че сме влюбени.

— Само толкова? Някаква невидима искра?

— А ти какво очакваше? Тайно ръкостискане?

— Просто не очаквах всичко да е станало благодарение на някаква неуловима нишка.

— Не си ли изпитвал същото с жена?

Трябваше да си помисля. Определено ми се беше случвало да ме обземе стихийно, силно желание към жена. Случвало се е често — прекалено често, ако трябва да бъда напълно искрен. А имаше и няколко жени, към които изпитвах силна емоционална привързаност, макар че това ставаше с времето, постепенно, досущ като бавно действащ магнит, който ме привлича сантиметър по сантиметър. Никога обаче не ми се беше случвало само да погледна една жена и да изпитам непреодолимо увлечете.

— Всъщност, Томи, аз наистина не съм изпитвал подобно нещо — признах си.

— Жалко.

— Да, наистина е жалко. Значи Ли ти липсва, а?

Попитах съвсем искрено, макар че никога през живота си не съм си представял, че ще задам подобен въпрос на някой хомосексуалист.

— И още как, боже мой! Колкото и жалка да изглежда тази ситуация, най-тежко ми е, че повече няма да го видя. Навярно ти се струва извратено, нали?

Тук за първи път ми хрумна мисълта, че Уайтхол може би не беше убил любовника си, че някакъв негодник се бе промъкнал в апартамента посред нощ и бе поставил трупа до него. Какво ли би изпитал човек в такава ситуация?

— Защо ти е бил първият? — попитах най-накрая. — Ти си привлекателен. Сам ми каза, че мнозинството гейове завързват безразборни връзки. Обясни ми какво те прави по-различен.

— Мисля, че е амбицията. Този свят не принадлежи на хомосексуалистите, нали? Можеш да си признаеш, че си такъв, и да си вадиш хляба като дизайнер по вътрешно обзавеждане, фризьор или дори като писател, но кои други професии приемат хомосексуалистите толкова лесно? Военните определено не са сред тях.

— Защо тогава избра военната служба?

— А ти защо избра военната служба?

— Не знам. Баща ми беше военен и… хм… това ми се стори интересен начин да си вадя хляба.

— Моят баща не е служил в армията, но и аз стигнах приблизително до същото заключение. Като малък ме възпитаваха доста свободно, без дисциплина. Позволяваха ми да правя всичко, каквото си поискам. Можех да стоя до късно вечер, да бягам от училище, изобщо всичко. Докато бях малък, това ми се струваше страхотно. Когато пораснах обаче — не. Разбираш ли?

— Да, донякъде — отвърнах.

Всъщност нищо не разбирах. В моя собствен живот надали беше имало и една минута, която да определя с думите, доста свободно“ или „без дисциплина“.

— Както и да е, исках да попадна в сфера с по-голяма дисциплина, с по-ясна структура. А не като порасна, да стана фризьор или дизайнер по вътрешно обзавеждане.

Кимнах.

— И до този момент работата наистина ми харесваше. Просто смятах, че ако успея да държа под контрол хомосексуалността си, ще се справя отлично с нея.

— Но защо именно армията? Има безброй други начини да избягаш от стереотипа, нали така? Или винаги си искал да бъдеш войник?

— Не знам, по дяволите. Отраснах с книги за войната и с биографиите на прочути генерали. Дори когато е гей, момчето си е момче. Това направо побъркваше родителите ми, защото те са пацифисти. Но освен това са и бедни, а „Уест Пойнт“ поема разноските по образованието. Това беше доста важен довод. И знаеш ли кое беше най-странното? Те изобщо не мигнаха, когато разбраха, че съм гей, но когато им казах, че ще влизам в „Уест Пойнт“, едва не си изповръщаха червата. Голяма ирония, нали?

— Значи си я потискал? Сексуалната си ориентация?

— Да. Поне извън дома.

— Затова ли се захвана с бокса?

— Ако искаш, вярвай, но аз наистина обичам този спорт. Сигурно съм мислел, че ако мога да победя всеки, който излезе срещу мен на ринга, ама наистина да го пребия, хората ще си кажат: „Ей, този е истински мъжага!“ Няма по-хетеросексуален спорт от бокса. Някога да си чувал за гей, който е спечелил „Златните ръкавици“ или е бил шампион на бригадата си в „Уест Пойнт“?

— Защо си отказал стипендията „Роудс“? Гилдърстоун каза, че си имал добри шансове да я спечелиш.

— Може би да, а може би не. Още много талантливи момчета кандидатстваха за нея. Освен това исках да постъпя в армията.

— И след стипендията пак можеше да постъпиш в армията.

— Исках да бъда пехотинец. Исках да бъда на първата линия, да се крия в гората, да бъда на прицел и да водя хората си в битка. Защо да губя две години в Оксфорд, след като искам да бъда на първа линия?

Думите му прозвучаха напълно искрено, но трябва да призная, че ги приех с известно предубеждение. Аз също постъпих в армията, за да стана пехотинец, което, ако не знаете, е най-истинската военна служба. И ако не ме бяха ранили така, че да не мога повече да служа в сухопътните части, още щях да си бъда там. Правото е интелектуално предизвикателство, често дори носи емоционално удовлетворение, но в съзнанието ми то продължава да бъде периферия, както казват в компютърния свят, заместителен механизъм.

Томи Уайтхол и аз имахме нещо общо помежду си.