Тебеширения човек [bg]

Ключовете от всички места, които чистеше, висяха на кукички в кухнята на дома й, снабдени с етикетчета със съответните адреси. Това не беше твърде умно, нито твърде сигурно, особено като се има предвид, че вечер тя често пушеше отвън край кухненската врата, а после забравяше да я залости. Цяло чудо беше, че никой още не се бе възползвал от този факт, за да краде.

За целта трябваше единствено да се вмъкне вътре и да вземе ключа за някоя къща, чийто собственици в момента отсъстват. След това примерно да влезе в нея и да задигне нещо дребно, което дори няма да се забележи — украшение или писалка от някое чекмедже. Предмет, който не е ценен и хората ще решат, че сами са дянали някъде. Да, това би могъл да стори човек, който обича да прибира неща.

Първото, което направи впечатление на Гуен тази сутрин, бе, че църковните двери са отключени. Но може би просто отецът бе дошъл преди нея. Понякога той ставаше рано и тя го заварваше вече вътре да репетира проповедта си. Едва когато закрачи по главния проход, си даде сметка, че нещо не е наред. Никак не е наред.

Вътрешността на църквата не беше достатъчно тъмна.

Обикновено пейките и амвонът в края на прохода представляваха плътни черни сенки. Сега те светлееха, изпъстрени с нещо бяло.

Гуен се поколеба и косъмчетата на врата й леко настръхнаха. Тя се опита да потисне страха, да се убеди, че просто въображението й прави номера. Прекръсти се набързо, потърси с ръка ключа за осветлението на стената и го щракна. Двата реда луминесцентни лампи на тавана — доста от които бяха за подмяна — забръмчаха, примигнаха и оживяха.

Гуен изпищя. Целият божи храм бе покрит с рисунки. Каменният под, пейките, амвонът, всичко. Накъдето и да обърнеше взор, виждаше десетки и стотици бели, тебеширени фигурки на човечета. Някои танцуваха, други ръкомахаха, трети бяха по-нецензурни. Мъже от чертички, с щръкнали пениси. Жени от чертички, с огромни цици. И най-лошото, обесници от чертички с примки около тънките шии. Беше нереално, ужасно, кошмарно.

Тя понечи да се обърне и побегне. Да захвърли кофата и бърсалката и да се понесе към изхода толкова бързо, колкото можеха да я носят бледите й, костеливи нозе. Ако го бе сторила, щеше да стане твърде късно. Но по някаква случайност се поколеба за секунда. И тогава чу звука. Едва доловим, безсилен стон.

− Ехо? Има ли някой?

Нов стон, малко по-висок. Стон на болка, който не можеше да пренебрегне.

Тя се прекръсти отново, вече по-прилежно, и със залепнал за небцето език пое напред по прохода.

Откри го зад амвона. Свит на пода в ембрионална поза. Чисто гол, като се изключи свещеническата якичка. Някога бяла, сега тя бе обагрена в червено. Той бе удрян жестоко по главата. Още един удар, казаха по-късно докторите, е щял да го довърши, а сега му се бе разминало на косъм. Ако „разминало“ бе правилната дума.

Кръвта обаче не идваше само от главата, а също и от раните по гърба. От лопатките чак до седалищните части се точеха огромни назъбени линии, изрязани с нож. Едва след като кръвта бе почистена, хората разбраха какво представляват…