Тебеширения човек [bg]

Текстът върви така: „Никой не го помнят заради нещата, които не е направил“.

Но това не е съвсем вярно. Моят живот се определя от нещата, които не съм направил. И не съм казал. Мисля, че и за мнозина други е така. Онова, което ни оформя, понякога са не нашите достижения, а нашите пропуски. Не лъжите, а просто истините, които сме премълчали.

Когато полицията ми показа пликчето, трябваше да реагирам. Да им покажа, че и аз съм получил същото послание. Но не го сторих. Все още не знам защо, точно както не знам и защо никога не си признавах за нещата, които знаех или вършех преди толкова години.

Не знам дори как да се чувствам по отношение на смъртта на Мики. Всеки път щом се опитам да си го представя, виждам малкия Мики, дванайсетгодишния Мики, с уста, пълна с метал, и очи, пълни със злоба. И все пак той ми беше приятел. А сега си бе отишъл. Вече не представляваше част от спомените ми, а само спомен.

Ставам и се сбогувам със свети Тома. Докато вървя към изхода, забелязвам движение. Това е пасторката — пълничка, русокоса жена, с ботуши от обърната овча кожа под свещеническите одежди. Не съм я срещал из града, но изглежда що-годе симпатична.

− Намерихте ли каквото търсите? — усмихва се тя.

Дали пък с годините църквата наистина не е заприличала на търговски мол? За съжаление, моята кошница си остава празна.

− Все още не — отговарям.

Когато се прибирам, колата на майка ми е паркирана отпред. По дяволите. Разговорът за Митънс, известен още като Ханибал Лектър на котешкия свят, напълно е изхвърчал от ума ми. Отварям вратата, мятам палтото си върху перилата на стълбите и влизам в кухнята.

Мама седи на масата, а Митънс — за щастие — все още е в клетката за пренасяне в краката й. Клои е край плота и приготвя кафе. Облечена е сравнително консервативно — с провиснал суитшърт, клин и чорапи на шарени райета.

Въпреки това неодобрението на родителката ми витае наоколо като аура. Тя не харесва Клои. Не съм го и очаквал от нея. Тя никога не харесваше и Ники. Има момичета, които просто не се нравят на майките. Естествено, тъкмо те са момичетата, в които човек обикновено се влюбва до уши.

− Ед, най-после — казва мама. — Къде беше?

− Аз, ъъ… просто излязох да се поразходя.

Клои се обръща.

− И не ти хрумна да ме предупредиш, че майка ти ще идва?

И двете ме изглеждат кръвнишки. Сякаш ме обвиняват, задето съм ги принудил да понасят взаимно компанията си.

− Съжалявам — промърморвам. — Изгубих представа за времето.

Клои слага чашата пред майка ми и се обръща към мен.

− Налей си кафе, ако искаш. Аз отивам да си взема душ.

− Очарователно момиче — отбелязва майка ми, щом тя излиза. — Чудно защо си няма приятел.

Отивам до кафемашината.

− Придирчива е, затова.

− Не се и съмнявам, че това е причината. — Преди да успея да отговоря, тя продължава: — Изглеждаш ужасно.