Тебеширения човек [bg]

− Може би — отвръщам небрежно.

Тя ме поглежда с големите си тъмни очи. Макар да е на седемдесет и осем, те още са ясни и проницателни. Моментално се чувствам отново като дванайсетгодишно гузно хлапе.

− За тях ли се канеше да пише сега? Затова ли се върна в града?

− Нямам представа. Защо?

− Просто ми е любопитно.

Но мама никога не задава въпроси просто от любопитство. Изобщо не върши нищо без причина.

− Има ли и друго? — питам.

Тя се поколебава.

− Мамо…?

Хладната й сбръчкана ръка ляга върху моята.

− Не ми обръщай внимание. Съжалявам. Не знам защо тръгнах да ровя из миналото. Сигурно и без това си достатъчно разстроен.

Каня се да я притисна още, когато кухненската врата се отваря и влиза Клои.

− Само да си долея кафе — казва и вдига чашата си. — Не ви прекъсвам, нали?

Поглеждам към мама.

− Ни най-малко — поклаща глава тя. — Тъкмо си тръгвах.

Преди да си тръгне обаче, майка ми оставя няколко големи торби, явно необходими за хармоничното съществуване и благоденствие на Митънс.

Въз основа на предходния си опит считам, че за целта той се нуждае по-скоро от безкраен запас мишки и малки птички, които да изкормва и залага на различни места — най-често върху леглото ми, когато се събуждам с махмурлук, или върху кухненската маса преди закуска.

Пускам го от клетката и двамата се оглеждаме подозрително няколко секунди, преди той да скочи в скута на Клои и да се просне там със зле прикрито котешко самодоволство.

Мразя жестокостта към животните, но за него бих направил изключение.

Оставям ги да се гушкат на дивана и да мъркат (Клои или Митънс, не съм сигурен кой точно). Качвам се в стаята си, отключвам чекмеджето на бюрото и вадя отвътре невинно изглеждащия кафяв плик. Пъхам го в джоба си и слизам отново долу.

Ще отскоча до магазина — виквам и се измъквам от къщата, преди Клои да е успяла да ми даде списък за пазаруване, конкуриращ по дължина „Война и мир“ и достатъчен, за да се облепи с него една малка стая.

Пазарен ден е и покрай бордюрите вече се редят автомобили, не успели да си намерят място в някой от паркингите на града. Скоро ще пристигнат автобусите и тесните павирани улици ще се задръстят от туристи, взиращи се в „Гугъл Мапс“ и снимащи със смартфоните си всичко, което има греда или керемида.

Отивам до бакалницата на ъгъла и си купувам пакет цигари и запалка. После продължавам до бар „Бикът“. Черил обслужва клиентите, но Гав, за разлика от обикновено, не е на масата край прозореца.

Още преди да съм стигнал до тезгяха, Черил вдига очи.

− Той не е тук, Ед… и вече знае.

Намирам го до площадката в парка. Старата, където някога се събирахме в горещите, слънчеви дни да ближем сладоледи и да хрупаме захарни пръчки. Именно тук открихме рисунките, които ни отведоха до тялото й. Или до онова, което беше останало от него.

Той седи в инвалидната си количка близо до старата пейка. Оттук през дърветата бегло се вижда проблясващата река и полицейската лента, още пърхаща около мястото, където тялото на Мики бе извадено от реката.