Шадоу стрийт 77 [bg]

— Унищожи. Унищожи.

В своята стая Айрис продължаваше да чете книга в леглото. Не вдигна поглед. Както обикновено остана затворена в балона на аутизма.

Спаркъл бързо отиде до единия прозорец, а после и до другия и спусна завесите, които дъщеря й беше разтворила по-рано. В момента, в който покри и последните прозорци, небето се озари два пъти, три пъти и от разтърсващата огнена буря осветлението на двора примигна, както и светлините на всички прозорци в северното и западното крило, но не и в нейния апартамент. Всъщност след ярката светкавица златистият блясък на града, който обикновено заобикаляше като ореол комините и балюстрадата на парапета в горния край на сградата, също беше изчезнал, сякаш токът в целия метрополис беше спрял, само не и в тези стаи.

Като спусна завесите и се отдалечи от прозореца, Спаркъл се опита да си внуши, че за кратко не е мота да види двора и останалите крила на огромната къща от страх да не бъде изправена пред светкавица. Ала съзнаваше, че с това обяснение се самозалъгва. Беше видяла нещо — изчезването на околния пейзаж — и то беше свързано с чудовищното бебе, хлътнало в стената, и с гласа, който звучеше от трептящите сини кръгове на телевизора. Нито едно от тези неща не беше спомен вследствие на преживяното преди толкова години под въздействието на мескалина. Не беше илюзия. Всичко беше съвсем реално, невъзможно, но все пак истинско, и тя отчаяно се нуждаеше да го разбере.

Обърна се отново към прозореца, поколеба се, дръпна завесата и видя двора в обичайния му вид. Светлината зад комините беше величественото сияние на разрастващата се цивилизация, която нито буря, нито човешко безумие не бяха успели да изличат до този момент. Изпусна облекчено затаения си дъх и в този момент усети присъствие от другата страна на стъклото, промъкващо се по перваза, по повърхността на френските прозорци и плътните бронзови пречки.

Появило се със светването на лампите в двора и най-вече заради светлината в тази стая, създанието върху разделения на сегменти прозорец имаше още по-неземен вид от чудовището, пропълзяло по-рано покрай вратата на дрешника. С форма и размери на плато за сервиране на риба, бледо като гниещата плът на удавник, изсветляла от слънцето и морската вода, крачеше с четирите си подобни на рачешки крака, чиито завършек не бяха щипки, а по-скоро жабешки крака с вендузи, които му позволяваха да прилепва уверено към вертикални повърхности. Тя го виждаше само откъм корема, но имаше чувството, че е поне дванайсет-петнайсет сантиметра дебело.

Най-притеснителният аспект на привидението беше наличието на лице върху корема, на съвсем неприсъщо място: деформиран овален лик, който въпреки изкривените си черти по-скоро приличаше на човешки и излъчваше едновременно гняв и мъка. Ужасът беше дори повече завладяващ, отколкото отблъскващ и Спаркъл се наведе към прозореца, въпреки страха си, за да се увери, че това лице не е плод на сенките и светлината. Очите бяха затворени, но докато го гледаше, бледите клепачи се отвориха и разкриха млечни сфери. Въпреки че тези очи бяха покрити с плътни катаракти, тя беше убедена, че са взрени в нея през прозореца, че този урод я вижда — усещането й се потвърди при отварянето на уста с тънки устни, от която се показа белезникав език и облиза стъклото.