Warcraft - Войната на Древните - Демонична душа
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: Warcraft - Войната на Древните #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Войната на Древните - Демонична душа». Краткое содержание книги:
Тиранде нямаше време да спори повече. Тя благослови и двамата от името на храма, а после бързо отиде до мястото, откъдето Шандрис я зяпаше с очи, ококорени като чинии.
— Ти го излекува напълно! Аз… аз си мислех, че ще е мъртъв преди дори да си започнала!
— И аз така мислех — отвърна Тиранде и се качи зад момичето. — Майката Луна е щедра към мен.
— Никога не съм виждала жрица, която да е способна да излекува толкова ужасна рана… И онова чудовище, което я е отворило…
— Тихо, Шандрис. Имам нужда да помисля.
Жрицата пое контрола над нощния саблезъб и изви котката по посока на последната известна й позиция на магьосниците. В ролята си на лечител, Тиранде често придобиваше информация, недостъпна дори за стратезите на лорд Рейвънкрест. Сега тя отново бе чула нещо, което Малфурион и Крас трябваше да научат.
Убийците на Легиона се приближаваха към тях.
Черните дракони се върнаха в огромното си леговище под покривалото на нощта. Нелтарион нямаше търпение да се прибере у дома си, защото имаше много работа за вършене. Планът му беше толкова близо до осъществяването, че почти можеше да го вкуси.
Един по-дребен мъжкар, кацнал на връх, който приличаше на вдигнат нокът, сведе глава в знак на почит. Земният пазител не му обърна внимание, защото мислите му бяха насочени към по-важни неща. Той се приземи пред входа на главната пещера на ятото и незабавно се обърна към съпругите си, които кацнаха след него. По-навътре в пещерата се чуваха ревовете на други дракони.
— Слизам долу. Не желая да ме безпокоят.
Женските кимнаха, защото често бяха чували същата заповед и преди. Те не питаха какво върши Аспектът там долу. Като всички в черното ято, единствената им роля беше да служат. Всяко създание в планината бе докоснато в някаква степен от същата лудост, която засягаше Нелтарион най-силно от всички.
Огромният черен дракон маневрираше из тунели, които едва му позволяваха да мине. Докато се спускаше все по-надълбоко, звуците на живота горе изчезнаха и се появи нов странен звук, ехтящ из тунелите. За всеки, който го чуе, той би звучал като нещо, типично за ковашка работилница, защото напомняше най-вече на непрестанни удари по метал. Чукането продължаваше безспирно и когато темпото му се увеличи, усмивката на Нелтарион се разшири и стана още по-доволна. Да, вече наближаваше финала.
Но драконът не се насочи към източника на бумтенето. Вместо това той зави в един страничен проход и продължи да се спуска. След известно време звукът избледня и изчезна, а на негово място остана само тежкото дишане на Земния пазител, което озвучаваше тъмните коридори. Никой, освен него нямаше право да слиза в тези дълбоки зали.
Най-накрая Нелтарион достигна обширната зала, в която бе използвал магията си върху ередара. Но когато влезе, главата на дракона се стрелна нагоре, защото почувства, че макар и на пръв поглед пещерата да е празна, всъщност не беше сам.
„Скоро… Скоро… Светът скоро ще се поправи… Всички, които те предадоха, ще бъдат поставени на мястото им… Ще възстановим реда… И ти ще властваш, както ти се полага…“
Гласовете повтаряха на Земния пазител всичко това и още много други неща. Гърдите му се издуха от гордост, а очите му заблестяха нетърпеливо. Скоро светът щеше да стане такъв, какъвто той го желаеше!
— Всички те се отдадоха — каза той на празния въздух. — Дори отсъстващият Ноздорму.
Гласовете не отвърнаха, но драконът прие, че са доволни. Той кимна на себе си, а после затвори очи и се концентрира.
И призована от него, в центъра на залата се материализира Драконовата душа.
— Вижте красотата й — изтътна Нелтарион, докато амулетът се носеше на едно ниво с възхитения му поглед. — Вижте съвършенството и силата й.
Златната аура, озарила творението му, заблестя по-ярко от всякога. Когато Земният пазител фокусира волята си върху нея, Драконовата душа започна тихо да вибрира. Сталактитите и сталагмитите из цялата зала започнаха да треперят, сякаш се събуждаха за живот.
Вибрациите на диска се усилваха с всеки нетърпелив дъх на Нелтарион. Сега цялата зала трепереше. Парчета скала се откъснаха от тавана и няколко големи сталактита се разлюляха зловещо.
— Да… — изсъска нетърпеливо драконът. Очите му горяха трескаво. — Да…
Сега цялата планина стенеше, все едно предстоеше вулканично изригване или титанично земетресение. Таванът започна да се руши. Огромните камъни падаха навсякъде и удряха пода с пробиващ тъпанчетата трясък. Немалко отскачаха от твърдите люспи на дракона, но той изобщо не се интересуваше от това.