Warcraft - Войната на Древните - Демонична душа

— Успокой се… — каза Тиранде нежно и й подаде мях с вода. Изчака, докато девойката спря да пие, а после добави: — Аз съм от храма. Как се казваш?

След моментно колебание детето отвърна:

— Ш… Шандрис Федърмуун1.

— Къде е семейството ти?

— Не… не знам.

— От Сурамар ли си?

Жрицата не си я спомняше, но това не означаваше, че Шандрис не идва от същия град.

— Не… Ара-Хинам.

Тиранде се опита да скрие притеснението си. Момичето бе сред бежанците, които демоните преследваха, когато поставяха капана си. От чутото от оцелелите, жрицата бе разбрала, че мнозина са измрели преди Пламтящият легион да позволи на останалите да избягат. Семейството на това дете можеше и още да е живо… но най-вероятно не беше.

— Кога ги видя за последно?

Очите на Шандрис се разшириха.

— Бях с една приятелка… когато дойдоха чудовищата. Опитах се да избягам вкъщи, но някой ме грабна… казаха ми, че трябва да тичам в обратна посока. И аз го сторих. — Тя скри лице в шепите си и сълзите й потекоха през тях. — Трябваше да си отида вкъщи! Трябваше вкъщи!

Тази трагична история не беше онова, което Тиранде бе искала да чуе. Жрицата щеше да разпита навсякъде, където бе възможно, но беше почти сигурна, че никой от семейството на Шандрис не е оцелял и че момичето сега бе съвсем самичко на този свят.

— Някой грижил ли се е за теб от бягството ти насам?

— Не.

Когато се срещнаха с армията, бежанците от Ара-Хинам — едно от по-малките селища — бяха тичали вече два дни без почивка. Дори това, че е оцеляла сама толкова време, изглеждаше удивително. Много по-възрастни нощни елфи бяха паднали от изтощение; народът на жрицата по принцип не беше пригоден за подобни трудности. Макар и да не бяха слаби, те бяха много зле подготвени за живот извън уютния им свят… недостатък, който чак сега ставаше очевиден. Тиранде благодареше на Елун, че тя, Малфурион и Илидан са били отгледани различно, но те бяха малцинство.

Мнозина бяха в същото положение, като Шандрис, но нещо в това дете докосна по-силно жрицата. Може би донякъде фактът, че момичето приличаше на самата Тиранде, когато бе на нейните години. Независимо от причината, тя накара девойчето да се изправи.

— Искам да се качиш на нощния саблезъб. Ще дойдеш с мен.

Това противоречеше на заповедите, но не я интересуваше. Наистина не можеше да спаси всички, но щеше да направи всичко възможно за това дете.

Лицето на момичето бе измъчено, но очите й за първи път се прочистиха и тя се качи на пантерата. Тиранде провери дали е седнала сигурно и поведе животното.

— Къде отиваме? — запита момичето.

— Имам да свърша още работа. В кесията отляво ще намериш малко изсушени плодове.

Шандрис нетърпеливо се изви и забърка в торбичката, докато не намери простоватата дажба. Тиранде не спомена, че момичето поглъща и нейния дял. Сестринството учеше посветените да оцеляват дори с минимални ресурси. Всяка година имаше четири периода на ритуални пости, които най-общо се считаха за отдаденост към богинята. Сега, във време на война, тези навици се отплащаха.