Warcraft - Войната на Древните - Демонична душа
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: Warcraft - Войната на Древните #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Войната на Древните - Демонична душа». Краткое содержание книги:
— Те бягат! — прошепна Малфурион, възхитен от успеха на групата си.
— Твърде ценни са. Аркемонд ще се нуждае от тях и по-късно — отвърна мрачно Крас. — А на него те наистина ще му трябват. Войната не е спечелена, но спасихме тази битка.
— Не трябва ли да продължаваме да ги преследваме, докато не ги избутаме обратно през портала в адското им царство?
Възрастният магьосник се закикоти — толкова нетипичен звук за него, че дори Ронин се стресна.
— Звучиш по-скоро като брат си, отколкото като себе си, Малфурион. Не позволявай на еуфорията на момента да те отнесе твърде далеч. Тази армия никога няма да преживее пълнокръвна битка по целия път до Зин-Азшари. Дори в момента единствено волята им ги държи на крака.
— Тогава… какъв е смисълът?
— Огледай се около себе си, младежо. Твоите хора оцеляха. Това е повече, отколкото си мислеха, че ще постигнат само час по-рано.
— Дали обаче Рейвънкрест ще последва инструкциите ти? — запита Ронин, оглеждайки се за знамето на благородника.
— Вярвам, че ще го стори. Вижте там, на север.
Там напорът се беше забавил и сега войниците изглеждаха по-заинтересовани да укрепят позициите, които вече са завзели, отколкото да се бият за нови. Яздещите офицери се носеха сред другите войници и им даваха сигнали да се върнат към основната група. Някои изглеждаха малко разочаровани, но другите бяха повече от щастливи, че ще могат да си починат, дори ако трябва да стоят прави.
Само за минути цялата предна линия бе напълно спряла. Нощните елфи скоро започнаха да разчистват клането и да създават здрав фронт от сурови, но решителни войни, които стояха с намерението да отблъснат всеки, който би се опитал да развали чудото, постигнато току-що.
И чак тогава Крас си позволи да издиша.
— Послуша ме. Благословени да са Аспектите, послуша ме…
Далеч напред се виждаха само смътните форми на демоните. Пламтящият легион се беше отдръпнал далеч отвъд обсега на стрелците, а също и на уморените магьосници, поне за момента.
— Успяхме — промълви Ронин, а гласът му звучеше почти като грак. — Не успяха да ни избутат до Монт Хайджал.
— Да — промърмори Крас с очи, насочени не към демоните, а към изтормозените защитници. — Да, успяхме. Сега започва трудната част.
Девет
Манорот коленичи пред черния портал. Предните му крака бяха прегънати, а широките му кожени криле — свити плътно зад гърба му. Демонът се опита да изглежда възможно най-малък, защото сега общуваше със Саргерас, който изобщо не изглеждаше в добро настроение.
„Пътят още не е отворен за мен… Очаквах да се справите по-добре…“
— Борим се — призна Манорот. — Но усилието… почти сякаш самият свят се опитва да предотврати идването ти, Велики.
„Никой не може да ми откаже наградата…“
— Ннн… не, Велики.
За известно време настана тишина, а после гласът в главата на Манорот каза:
„Усещам нарушение, нередност… има такива, които не бива да съществуват и все пак са тук, а също и такива, които искат да събудят онуй, що не бива да бъде будено.“
Масивният демон не се преструваше, че разбира, но все пак отвърна:
— Да, Саргерас.
„Те са ключови. Трябва да бъдат изловени.“
— Аркемонд е на бойното поле, а Повелителят на хрътките отдавна е по следата. Натрапниците ще бъдат повалени.
Зловещата празнина се размърда и се затърчи като жива. Манорот можеше да почувства желанието на господаря на Пламтящия легион да нахлуе в този богат свят. Яростта, която се излъчваше от Саргерас, смразяваше дори коравия му лейтенант.
„Един трябва да ми бъде доставен цял… за да мога да го разкъсам бавно за собствено удоволствие.“
В ума на Манорот се появи образ. Незначително същество от същата раса, като тази на Аристократите. Този обаче беше по-млад и носеше доста бледи одежди в зелено и кафяво в контраст с другите от народа си. Видението показваше нощния елф в самия дворец. Манорот разпозна залата, където преди бяха създали първия портал… място, което сега представляваше само брулени от вятъра развалини.
„Запомни го добре.“
— Вече го сторих, Велики. Аркемонд, Хаккар и аз ще внимаваме за него. Един от нас ще го плени.
„Жив — нареди присъствието от отвъдното, което вече започна да отслабва, оттегляйки се от главата на Манорот. — Жив… за да мога да си доставя удоволствие с мъчението му…“